Нямам друго родно място освен града,
от детството си помня дърветата,
останали за късмет между кооперациите,
мирисът на йод от единствения орех,
мирисът на чай от единствената липа,
неестествените огради, които разделяха тесните ни дворове,
блаженото странно усещане да не знаеш, че има и друго,
че човекът не се е намесил още във всички въпроси на вселената,
че светът във високото е почти непокътнат.
Само веднъж баща ми каза, че хората се качвали някъде там,
да речем на Витоша, защото само нея виждах от прозореца,
за да оставят живота зад себе си
и да се усетят малки,
странно, казах си тогава, че искат нещо подобно.
По-късно помислих, че вече разбирам, качих се горе,
на билото вятърът щипеше кокалчетата на ръцете ми,
обърнах се назад и видях града в подножието,
беше неделя, пролет,
някое дете долу караше колело,
но не можех да го видя, нито то – мен,
свързваше ни само едно смътно чувство:
че сме малки и че предстои още път.
Наталия Иванова в „Кръстопът”и в DICTUM.
