Следвайки нишката на паметта,
виждаме портата и усещаме присъствие.
Място, където можем да докоснем
костите на една къща, трупа на залез.
Зората на един лъч, смехът на една книга
с очи в тревата, която я прегръща.
Не сме пасторални, когато виждаме
разлистилото се дърво и цветята, облечени с дъжд.
Нито сме гора от пристигания и завръщания.
Ние сме място, светеща лампа, поле за пристигане.
И начален път.
Отваряме вратата и виждаме сянката на всичко, което е било.
Заключваме къщата и вече знаем, че сме тръгнали.
Пристигнахме пили и вярваме, че никога не сме си тръгвали.
Всичко е при тази врата, начална и крайна точка на пътуването.
Праг на това, което сме изградили.
Изход да се отправим в търсене на това, което
никога не е било загубено.
Ние сме минувачи, които стигат до вратите,
откъдето всичко е започнало.
Това е къща, пещера, гнездо, съкровено място.
Където самият Кихот пристига
да затвори последната си страница.
Превод от испански: Александра Евтимова.
Луис Фернандо Куaртас Акоста в „Кръстопът“.
Публикацията допълва и рубриката „Мостът“, резултат от проекта на Александра Евтимова „Мост между Колумбия и България“ (Puente entre Colombia y Bulgaria), чийто резултат е и двуезичната антологиа „Мостът“ (малка антология за колумбийска и българска поезия), Арс/Scribens, 2021 г.)
