В тревожна утрин като тази
не забелязвам лъча светлина,
промъкнал се във прашната ми стая.
Не смея да помръдна, не издавам нито звук;
не искам да ме няма, ако някой ме потърси.
В известен смисъл се срамувам
от топлата завивка и кафето сутрин.
И без вина усещам се виновна
за всяка язва, издълбана от човек в човека.
Песента, която слушам непрестанно,
днес не иска да засвири –
убежището ми е застрашено
и не мисля, че ще мога
да спечеля всяка битка тази зима.
Но ето че студът подостря сетивата
и чувам гласовете ви наблизо.
Антонина Георгиева в „Кръстопът” и в DICTUM.
Първа публикация на стихотворението: в „Литературен вестник“.
април 3rd, 2022 at 13:29
[…] (5) Антонина Георгиева: Weltschmerz; […]