Ръцете, които мелят бисквити и орехи,
после топят маслото на водна баня.
Жените, хвърлящи поглед през прозореца,
навън, където плодовете зреят
и градовете спят, размекнати в следобеда,
и децата спят в размекнатия следобед,
а косите им ухаят на прясно окосена трева,
докато котките лениво почистват тялото на дома с език
в разтопените от слънце и меланхолия часове.
Времето е кръгъл суров бонбон,
ръчно приготвена планета,
оваляна в смлени орехи
и поръсена с надеждите
на майките, лелите, на всички онези жени,
които от десетилетия въртят между дланите си
тези малки кълба от бисквити и захар
и ги крият в хладилника да стегнат,
всички онези жени, които са сигурни,
че очакването ще глазира душата на съставките.
А ти, още дете, обикаляш като
безпризорна котка около кухненската маса,
дават ти да опиташ тестото на света,
казват ти, че бонбоните са в хладилника,
че да чакаш си заслужава – винаги и за всичко.
Още не знаеш – след години като векове,
пръстите ти също ще мачкат размекнатото масло
и ще повтарят в унес движенията
на всички вещи жени преди теб,
докато децата ти спят в захаросания въздух.
Паметта на тялото, тялото на паметта.
.
.
.
Стихотворението е от книгата на Ина Иванова „Непокътнат свят„.
.
