на леля
цял живот
рисува с въглен под тапетите
където никой никога няма да види
рисува първо него
запълва го целия с цвят
зашива устата му и после
внимателно
го зачерква
рисува двамата си синове
отпраща ги
да си вървят по пътя
а те се връщат
винаги се връщат
довеждат първо жените си
после децата
тя всички ги отглежда
с любов каквато никога не е получила
рисува тенджерите печката чиниите
и бавните си дни които
са бавно черно върху бавно бяло
рисува
двустайния апаратмент на първия етаж
в който нищо никога не се променя
и няма други шумове
освен
смеха на внуците
които нищо не разбират
още нищо не разбират
накрая
рисува себе си
превита е на две
крещи
край нея
рисуваната тишина
се пука
(намериха разсейки
в цялото ѝ тяло
късно беше
да раздере тапетите
да изкрещи
да се разплаче
вместо това
пусна въглена на земята
и без да поръча на никого нищо
излезе от стаята)
Галина Николова в „Кръстопът“.
