Има мигове, в които действителността е реална. Светът, който не съществува никъде и в никое минало, е ето тук – несънуван, нефантазиран, непреодолян. Появил се е. Като че в мрака една завеса се е открехнала пред чакащи безмълвно зрители. Сцената е осветена от четири страни със силни прожектори и той е останал единствен и абсолютен. Или пък светкавица е просветнала и е изтръгнала от вътрешността на нощта морето, планините и дърветата заедно с дъждовните капки върху листата. Сякаш тази вода, това небе, тези клони са били внимателно подбрани от твоя вътрешен свят и изложени пред теб. Но сякаш незаслужил тази завършеност, ти нямаш достатъчно сили или вместимост да го наблюдаваш и те обзема страх, наподобяващ страха от смъртта. Всичко се пръсва на парчета – във вида, в който ще продължи да съществува, обвива се в самота и се покрива със сенки. В плътната тъкан на живота бива втъкана още една нишка. Сякаш ти е бил зададен въпрос, но питащият си е тръгнал, без да дочака отговор. Остава само светлина, която казва единствено: „Продължавай…”

***

      Дълги жълто-виолетови светлини върху един безкраен кестеняв цвят… Чиста руда и кал, гробище за гигантски знаци, сребърни ореоли, обгръщащи предметите… Ферментиращият гниещ под светлината живот е топъл като пулс и следва неговия ритъм… Неща, начала, краища. Светът си седи тъй, разтворен като длан, необхватен, на резки, студен като змийска кожа, пълен със следи. Отворен като за молитва или сбогуване. (А моята длан се е свила като стиснат юмрук, надвиснал над думите.) С дълбоките си линии, оформящи самотата, и пустите си пътища, наречени съдба… Държи те вулгарно с два пръста и те убеждава, че си имаш своя история.
      Било ти е казано, че всичко това е започнало с една единствена дума. Че е произлязло от една единствена дума… Че с тази дума отново ще се завърне към първоначалните дни, към великите, превъзходни, безкрайни, свещени дни… Чакаш и слушаш. Часове, нощи, години наред пред прозореца слушаш улиците, хората, дните, които един подир друг се търкулват в миналото и живота, който се изплъзва дума по дума. Светът, напъхан в твоята немощна чувственост и преходен поглед… На бреговете му, под светлината, стоиш със световъртежа на Лазар и чакаш да довърши историята си. Пипнешком проверяваш общите вени, предлагаш кръвта си и просиш дума. За да останеш невидим, се загръщаш в цветовете на света, с форма и тяло, върху които пониква гласът му… Разказваш. Слушаш. Часове, нощи, години наред… Нямаш друг въпрос или история, освен един: „Защо ме изостави?”
      Светлолилава златна светлина върху безкрайно кестеняво.

***

      Да започнеш наново. Да се движиш назад – от едно начало към друго. Да си като изпъната докрай струна по цялото протежение на голям празен бял лист хартия. Да се увиеш между буквите и сенките им като език, търсещ път сред острите зъби. Да се освободиш от повърхността, в която са затворени, и стъпвайки по думите, отчаяно опитващи се да се сдобият с трето измерение, да се опиташ да преминеш на отсрещния бряг.
      Думи, които се подпират една на друга, приличат си и се отъждествяват. Безкрайни, но смъртни знаци. Подредени едно след друго неустойчиви изречения, които проехтяват едно в друго, взаимно се отричат и подновяват… Болката, която търси Гласа си, Гласът, който търси символа си. Онзи див глас, който призовава, тласка, поглъща и повръща всичко… Овали и линии, които се съединяват с прави ъгли и образуват човешката душа, хиляди минали времена, хиляди истории, неизброими видове смърт, полупрозрачни човешки лица зад чернобели маски. Кръвта, която напуска границите на тялото и се излива в езика. Шепи пръст, които запокитваш в лицето на света с ненавист и признателност. Думата, в която се е препънало перото! Написаното слово, което, за да образува голата тъкан на живота, постепенно се раздробява и опитвайки се да бъде всичко, достига нищото.
      Търпеливо събиране на парчетата отново, още един път, още един безкраен път. Съединяване на нощта с мрака, последвано от напълването му с безмълвни чакащи се сенки, с мраз, с влага и златна лунна светлина… Настаняване в центъра на тази тишина, обсаждане на самотата с предмети и със студения ореол на смъртта, който ги обгражда… Очакване. Очакване на ударите на живота като камбана в кокалестите ръце на времето, в която отекват думите… Очакване на последната дума, която ще постави точка на проточило се сбогуване.

***

      Океанът откликва на тайнствения повик на луната и се оттегля, оставяйки зад гърба си голата си кална повърхност… Камъчетата, гниещите водорасли, празните черупки, всичко живо или мъртво, което попада в мрежите на времето. Хилавите корени на битието, извадени от пълната с разрушения памет, и разстлани върху един пуст бряг. Напълно открити, необозрими, оставени на милостта на вятъра… След един неизбежен, помел всички разкази, имена и цветове, потоп, са оцелели само формите, напуснати набързо от живота. Светът е чисто гол като в началото, в самото му начало, изнуреният сън на един изнурен поглед…
      Знаци, които, издувайки се, са набъбнали и са се слепили един зад друг като мокри песъчинки. Думи, чиито черупки са били чупени и блъскани в скалите, докато прелее мастилената им същност… Редки, неподвижни растения, разядени камъни, издължаващи се нюанси на кафявото. Сенки на решето, които се разхождат по сгърчената повърхност… Бушуват, а попаднат ли във вихър от светлина, разперват криле… Вените на живота, сбръчкани от тираничната мразовита тишина, и тънката му плът, изпъната като ципа, трепереща, докато я отварят пръстите на изкусен хирург… Едно проклето чувство, което се е свило между камъните. Кухият вой на угасналите часове, придружен дори не с писък, а с подсмърчане… Натежали дотолкова, че да не могат повече да се отворят, клепачи на предметите – всеки поел по своя дълъг, болезнен, индивидуален път… Всеки един обзет от страх… Страхът, който вие дори и в шепа пясък, и подобно на горчива и студена утайка от кафе, се уталожва на дъното на всички създания. Тази пръст, небе и вода са се събрали, създали са от чиста кал един свят и са прострели върху му празния небосвод като огледало. Сякаш за да проверят дали все още вдишва и издишва. Подали са на празнотата ветрило, което тя внезапно ще затвори.
      Изнуреният ти поглед обикаля по протежение на повърхностите, по прозрачните или матови, проводими, жилести, замръзнали, лесно забравящи или хлъзгави повърхности на собственото си дълго, болезнено и самотно пътешествие… Блъска се, начупва се, разпада се на хиляди ту светващи, ту гаснещи кристали. Прониква между предметите и отраженията, както нажежената до бяло сплав се излива в калъп. Прониква между хората и страховете, между корените и дневната светлина… Проправя си път по повърхностите, като се излива, пада върху знаците като мрежа; за да изостави някои, а други да вземе със себе си, стопява отраженията и предметите и ги слепва помежду им, изпълва празнотите и дупките, непрекъснато тече в концентричните кръгове на реалността – като отвити винтове на мумия.
      Някога казваха: „Човешкото сърце е като огледало”. Търсещо гледката, която ще пожелае да задържи завинаги, огледало с възрастта на камъка. Твърдо като диамант, с олющена амалгама. Оформено от същата кал, от която и сърцето на света… Вероятно затова светът е картина с цвят на сърце… Пренебрежителната ръка на празнотата.

***

      Аз съм полусляпа. Страховете ми са разделени поравно между светлината и тъмнината… Търся пипнешком път между сенчести стени и едва доловими отражения. В един набързо начертан и захвърлен проекто-свят… Още с първата дума ме обзема мисълта за небитието, която ме тласка към лъжа, и тръгвам да се влача по чакащите като разорана пръст голи листове. По течението на все още непросъществувалите аз-ове… По развълнуваната повърхност на „сега”-то е хвърлена изплетена от хиляди очички мрежа, буквите се стичат от всички страни около уловените живи парченца живот… Търся някое място, знак и звук, в които бих могла да съществувам – в знаците, които някой друг поглед е изтръгнал от този свят, в общия звук, течащ от дума в дума, в бялата тишина между думите… Слушайки стъпките на далечни призраци… Накуцвайки, спирайки, спъвайки се в себе си… От едно небитие в друго… Назовавайки всяко едно, рисувайки лице, оформяйки тяло… Да отвориш като хирург кожата на битието, за да извадиш онзи вътрешен, най-вътрешен зародиш. Последният и абсолютен знак, който ще гравираш върху огледалата и стените.
      Нощта напредва. Часовете разкъсват с греблата си най-тихото кътче на сърцето ми, разкъсват и изваждат свят с цвят на сърце – гол и объркан. Но този свят се просмуква и изтича през пукнатините на собствения си знак, появявам се във вид на виолетово петно и оставам сам-сама върху празния лист. Като признак за напукана вена, намираща се много надълбоко в корените на битието.
      Думите поемат по пътищата си – като препускащи към пустинята слепи ездачи, а под копитата се издигат пясъчни облаци и се разпръскват всички човешки знаци. В далечината, при самия хоризонт, се появява като кърваво рождение чистата светлина и очертава тъничките граници на видимото и невидимото.

***

      Най-накрая дойде! Ето, че си тук. Между времето и небитието… В непроходимата самота, която само указва безкрайните разстояния. В тази гола неплодородна страна остана неподвижна като неопитен ездач, хвърлен от див кон. Като че ли онзи, който ти отброяваше, изчерпа числата си и ти отвори очи. Намери себе си като незавършено изречение. Вратите на безкрайността се бяха отворили докрай, но по повърхността на всички възможни варианти и твоят разказ бе без начало и край… Сви се между твърдите камъни и бодливи храсти – подобно длан, която бавно се свива и събира в едно часовниците в шепата си.
      Чакаше така, както чака изсъхнала черупка. Една черупка, в чиито пукнатини вие вятър и през които се процеждат песъчинки и викове. Изпълваше се с вика на растение, което пробива пръстта, но не успяваше да разбереш дали това бе побéден или болезнен вик. Никога преди това не бе чувала звука на сблъскващо се със земята полумъртво листо. Не можеше да разпознаеш. Вик ли бе или гръмък смях? Така, както не разпознаваше живота, отекващ във вече напълно оформили се кости. Беше похарчила външностите, знаците. В миг ти бе отнето всичко. Беше се свършило в миг. Така, както бе започнало… Паметта ти, която се опитваше да отрази целия свят, се оказа кратък като на водна капка живот… Парата на гласовете, която се издигаше от бързо изстиващата повърхност, те обвиваше. Всички гласове, които повтаряха „Да”, „Не”, „Ела” и „Спри”, „Много е късно” или „Много е рано”. Сякаш идваха от най-пустинната точка на световното сърце, за да отекнат в теб, да те погълнат и добавят към голямата тишина, която поглъща всяко едно нещо и го превръща в част от себе си.
      Светът завършва поредното си завъртане. Настава вечерта на думите. Поглеждаш към задълбочаващата се пустиня, но погледът ти се блъсва в кокалестия гръб на мрака и става на пух и прах. Търсиш един единствен знак – знак, който ще остане с теб. Подобно огледало, търсещо изображението, което иска да запечата завинаги. От цялата камара неща, които бързат да си тръгнат – от всички неща само собственото ти лице поглежда назад. С продължителен, единствен, абсолютен поглед… Някогашното „ти”, което чертичка по чертичка се слива с предметите и мрака – недовършен поглед в средата на самотата…
      После изведнъж всичко пламва в ален пламък. И се сдобива със светлина, която превъзхожда дневната, с гола, безкрайна и безупречна външност, като че нарисувана с чиста светлина. Черупките на предметите сякаш са се счупили и блясъкът, който се спотайва в дълбините, само за един единствен път е избликнал навън. Ето, че след толкова усилия си стигнала до сърцето на света, в чиято плът си се забила преди години… Изтръгнала си тайната му. Мелодията, която ти казва, че всичко това НЕ Е БИ-ЛО НАПРАЗНО. Но много скоро и тази мелодия се разтваря в тишината. Изоставяйки те в подножието на камъните… Чиста светлина и безкрайност. Ето, че накрая и ти намери мястото си в снимката! Един безмълвен камък между небето и земята, който просто ей така си чака. Когато този камък завърши своя разказ, и ти ще се появиш в собствения си разказ.

Превод: Азиз Таш

* – Откъсът е от книгата „В безмълвието на живота“ (поетическа проза), която ще бъде публикувана от издателство „Парадокс“.

      Аслъ Ердоган (родена през 1967 г. в Истанбул) следва компютърно инженерство и физика. Завършва магистратура в CERN (Европейска организация за ядрени изследвания). Докато подготвя докторантура по физика в Рио де Жанейро, решава да прекъсне, за да се отдаде на писателска дейност. Две години живее в Латинска Америка. Първият ѝ роман – “Мъжът-черупка” – излиза през 1994 г., а сборникът с разкази “Чудодейният мандарин” е издаден през 1996 г.. Разказът ѝ, озаглавен “Дървени птици”, печели наградата на Deutsche Welle и бива преведен на девет езика. Вторият ѝ роман – “Градът с червена пелерина” (1998 г.) – е преведен на френски и норвежки и публикуван от авторитетното издателство Actes Sud, а впоследствие – включен в поредицата “Marg” на издателство Gyldental. През 2000 г. издава сборник озаглавен “Кога едно пътуване завършва”, включващ нейни текстове, публикувани във в-к „Радикал” (където тя води рубрика).
      Аслъ Ердоган, чиито книги са преведени на пет езика, получава международно признание и е обявена от списание Lire за една от “50-те автора на XXI век”.