За първи път се влюбих в Ирина заради есемесите ѝ. После се влюбвах заради много други неща – ароматът на косите ѝ рано сутрин, умопомрачителните крака и навика ѝ да ми чете поезия в 4 сутринта преди важните си изпити. Но първо бяха съобщенията – кратки, писани на кирилица, с препинателни знаци и емотикони в началото и края. Нямаше причина, както за всяко фатално влюбване – просто се случи и началото му бе поставено в дъждовен майски следобед с „:)Айде на кино от четири? За новия на Тарантино чух, че бил приличен…(:”. За нея съм почти убеден, че първо се размекна от тениските ми на неизвестни български банди, а едва след това дойдоха общите ни любими писатели и навикът ми да я галя по косата, докато заспива.
Няколко седмици по-късно аз бях дълбоко хлътнал дори по зелените ѝ кецове, а тя вече мразеше скъсаните ми дънки, прекалено високо пуснатата музика и особено навика ми да пиша на латиница. Скоро след това взе, че се влюби в оранжевото колело и немската овчарка на някакъв тип от Търново и не я чух повече.

      После изведнъж се озовах по средата на октомври, лежащ вкъщи, изгледал всичките сезони на всички „младежки” сериали, свалил и съответно чул дори последния албум на Оейзис (изключение на правилото, че „последния албум” винаги е гаден) и с нищо за правене. Гледах да не мисля много-много за Ирина, но хич не ми се получаваше. Така че направих най-логичното и женско нещо, което прави човек, когато иска да забрави някого – трие. Снимки, есемеси, гори писма и изхвърля подаръчета. Последните две ми бяха лесни, понеже за няколкоседмичното ни ходене не си бяхме разменяли кой знае какво, а кичура коса тя си беше взела обратно, когато се разделихме, понеже я беше страх да не би смахнатите ми приятели да й направят някоя черна магия. Снимки също нямахме особено много. Но, виж, откъм съобщения нямаше грешка. Входната ми кутия преливаше, така че трих и трих, и трих, по едно време ревах, после пак трих и пуших. Много.

      Докато в един момент не забелязах, че покрай плътната стена от „Ирина Ирина Ирина Ирина Ирина”, покриваща екрана, не се прокрадват разни „Ванчето”, „Веселин”, „Катка” и „Веселина”. „Imame li sreshta dowe4era?” е държала да знае Катя на двадесет и четвърти август. „Ne zvynq, che me e strah da ne te subydq, obadi se kato moje6” – Ваня се е притеснявала за нещо през юли. Май някакви тревоги, че е бременна, помислих и тогава ми просветна как единствените остатъци от тези дни са няколко знака по дисплея на телефона ми. Върви обяснявай, че спомените били вечни…Продължих надолу и накъсаните фрази ставаха все по-мистериозни. След като ги разгадаех обаче, пришиваха едно към друго събития и асоциации, които бях забравил. „Dido edva li shte doide, imal ugovorka s Dimaka po syshtoto vreme…obadi mu se, no ne znam dali shte se poqvi”. “E, Plamen e bolen, Irka na rabota, na Nataliq ne i se izliza… aide samo nie dvamata da piem nqkyde?” – тогава си припомних онази смахната вечер, в която Александра ме измъкна насила от къщи и обиколихме поне три кръчми, преди да загубя спомени. Тя още май твърди, че ме е носила до нас. Продължавам надолу – пиянски съобщения, промоции от Мтел, още уговорки за срещи, а тези от Ирина ми бодат право под клепачите с нажежени игли. Текстове на песни и краища на книги, есемеси, изпратени от другата стая, за да ме разсмее, предложения за бърз секс в университетската библиотека (при който едва не съборихме рафта с Ницше)… Имаше и съвсем делнични от типа „(:Ще те чакам към 9 в Борисовата:)”, а дори те ми припомняха милион целувки по тъмно.

      Станах, изпуших още една цигара, Джакът беше свършил. Бях малко повече от полупиян, но не съвсем. Бях обаче изключително сам и също толкова влюбен в бившата си приятелка. От месеци насам. В такива ситуации има съвсем малко неща, които човек може да направи – самоубийството е едно от тях, както и писането на любовни стихове – и аз избрах най-унизителното. Написах й съобщение с текст „Обичам те.” в най-добрите традиции на лаконичността и алкохолната самоувереност. После седнах и обмислих последствията. Тя можеше да ме напсува и да не се появи никога повече в живота ми – не толкова фатално, при положение, че така или иначе не я бях виждал откакто си взе дългия кестеняв кичур. Можеше да ми напише нещо сълзливо, че заслужавам някоя по-добра от нея и нека си останем приятели. Тогава аз щях да я псувам. А – тук се донапих само от мисълта за това – можеше и да се появи разкаяна на прага ми и да ми се врече да се буди вечно до мен от хъркането ми след като съм пушил прекалено много. Можеше. Сигурно щеше да стане. Почти убеден бях. Посегнах към мобилния точно когато изскочи известието „Доставено на : Veselin”.

      Какъв Веселин, бе ?! Не съм видял добре. Припряно нащраках копчетата – беше вярно. В папката „Изпратени” последното съобщение гласеше „Обичам те.” и беше към Veselin. Очевидно бях една идея по-пиян, отколкото мислех, щом успях да изпратя най-важния есемес в живота си на братовчед си, вместо на Ирина. Докато се чудех как да се оправдая и да избегна обясненията за сметка на кого той е получил признанието ми, дисплеят просветна и отговорът гласеше „4ovek kvo ti stava be”. Мислех. Усилено мислех и премятах лъжи и полуистини, съдържащи количеството самотно изпито уиски, докато не дойде следващия отговор „A setih se be bravo! Prodyljavam verigata ot minaliq juli nail? : – )”

      Кво?

      Прехвърлих наум събитията от миналия юли. Кандидат-студентските. На Мария рождения ден. Резултатите от изпитите. Палатките. Палатките?
      Тогава ми просветна. Миналия юли изкарахме една седмица на къмпинг. Най-хипарските дни в живота ми, с убийствено много алкохол, китарата на Къдравия и русата, безумно дълга коса на Нина върху коляното ми. Много слушане на Бийтълс и много четене на съмнителни източни философии. Тогава си вярвахме обаче, дотолкова, че се чукахме навсякъде и всякак без притеснения, любовта се стелеше и гниеше по пясъка, а последната вечер си резнахме петите с една черна мида, смесихме кръвта и се заклехме някой ден да накараме целия свят да разбере голямата космическа истина за свободната любов, която ние бяхме открили. С колкото повече шум, толкова по-добре. Доколкото помня, решихме, че първият, който получи знак от Буда, че времето е дошло, ще пръсне химна на хармонията (разбирай думите „обичам те”) към всички други, а те ще подхванат веригата и ще подпалим света с любов. Перфектният план, когато не си изтрезнявал от трийсет и шест часа.

      Докато си навързвах историята и проумявах бавно какво прави Веселин в момента, skype изпищя. Мария ми пише „ОБИЧАМ ТЕ!”, половината ми абонати са сменили никовете си от Pavkata_78 на [Обичам Те] Pavkata_78. Домашният звъни и Нина ми го изтърсва без никакво притеснение. Затварям и набирам номера на Надя, надявайки се, че тя, като най-здравомислеща, ще ми помогне да им спра глупостите. Да си обясняваме по най-различни методи за комуникация колко се обичаме, айде бе! Очевидно обаче не я будя, понеже ехото от предния ѝ разговор, състоящ се от две реплики, удари ушните ми миди още преди да отворя уста да кажа „Ало?”. В същото време Кирил заблъска по входната врата. „Обичам те!” казва, очевидно се ужасява от собствените си думи и ме задърпва към колата. Палим и се изстрелваме към квартирата на Марин в Лозенец – винаги се събираме там, когато имаме нещо за обсъждане, а телефонът ми вече се задъхва от есемеси с едно и също съдържание. Не мога да повярвам какво се е случило в последните няколко минути – очевидно Веселин не си е губил времето и е пръснал любовта навсякъде посредством текст. „Дали един смс няма да стигне до…” – започвам с надежда, но преди да си помисля името й, Киро ме потупва по рамото и показва една двойка тийнейджъри, седнали точно по средата между двете платна, чието „Обичам те…” се шмугва през прозореца, влиза ми в носа и ме кара да кихна. Джиесемът ми вибрира непрекъснато от идващите съобщения, трепери така в джоба на ризата, че решавам, че сърцето ми е започнало да бие в абсолютен унисон с всичките признания наоколо. Междувременно профучаваме между все повече целуващи си двойки по улицата – дори пенсионери, които паузираха вечерната си разходка, за да се целунат точно на светофара и все повече се съмнявам, че е заради безпричинен проблясък на обич. Не съм убеден, че искам да знам какво става.

      Заковаваме колата пред квартирата и се качваме тичешком по стълбите, в един огромен куп обувки пред отворената врата виждам червените токове на Катя и „хипарските гуменки” на Иван, от които ме посреща зелен надпис, правен с перманентен маркер ‘all you need is love’. Марин ни посреща пребледнял и сочи компютъра, чиято клавиатура сама печата обичамтеobi4amteдфс4ьпшеобичамтеobi4amteдфс4ьпше… Другите са се струпали на терасата, сякаш за пръв път идват и искат да се насладят на изгледа, а Мая и Кирил, които май наистина не са се срещали, си подават ръка и се гледат, все едно разпознават свои кармични отпечатъци от друго време. Не ми трябва да оставам, за да разбера какво ще си кажат. Излизам на балкона, пътьом виждам как петната от вино на килима са оформили същите думи, а някъде надолу в блока се тръшва врата и чувам „Обичам те!”, отгоре виждам как от десетки тераси наоколо хората крещят една и съща фраза, която може да съсипе живот и да преобърне света, „А дали?”, мисля си, „Дали тя…” докато из цяла София светват прозорци и населяващите я се събуждат с един гръмовен вик към вселената, океанът отговаря с дъжд, който ни изпраща от няколко дни насам, за да започне истински есента, а шишето пясък от Черно море, което Марин си е окачил на стената, пада и се троши. В изречението, оформено от мидите, няма нищо ново, хората се прегръщат по улиците, сякаш е ‘94та, телефонът ми вибрира тихо и получавам смс от Ирина, сърцето ми се топи на оловни късчета, пръстите ми треперят и докато все още не съм успял да отворя препълнената входяща кутия, всичко е любов.





Александрина Георгиева в „Кръстопът“.