Мърльото пред мен доизсмука свирепо цигарата си и я смачка в пепелника. Облегна се на бара и изръмжа:
      – Никак не е лесно да си таласъм, да знаеш.
      Погледнах фаса. Беше изгризан. И олигавен ужасно.
      – Знам. Тук никога не идва някой, на когото му е лесно. Защо мислиш, че съм затворила четиридесет и един бара досега?
      – Откъде да знам! Знам на мене какво ми е. – той се изхрачи на пода, изглеждаше обиден. След минута-две каза по-меко:
      – На теб пък нали това ти е работата, защо се оплакваш?
      – Въобще не се оплаквам. Просто те ръчкам да се сетиш, че не си единствения, на който му е зле. Тука идва едно момче – човешко момче, писателче. На тях им е далеч по-трудно. Всички го врънкат да пишел, да пращал, да ходел по конференции, а той просто иска да си печата историите на скрито и да не го занимават. Би дал сигурно дясната си ръка да може да е на твое място.
–       Няма да може да пише, ако си даде дясната.
      – Левичар е.
      – Дай ми още едно уиски.
      Налях и бутнах чашата към него. Като си тръгне, ще трябва да изтъркам целия бар, помислих си. И то поне два пъти. Много слюнки пръскат таласъмите. Той се оглеждаше мрачно в огледалото на тавана.
      – Мацко, много съм грозен.
      – Нали това ти е работата, защо се оплакваш?
      – Хъ-хъ. А на теб защо ти е огледало на тавана?
      – Да мога да разбирам веднага кой е вампир и кой не.
      – На тях не им ли личи веднага? В смисъл, черните яки, блед тен, изтънчеността… Мислех си, че си има канон за тия неща.
      – Е, тук не идват тези, дето си спазват правилата. Ти да не би да си типичен таласъм?
      – Хвана ме.
      – Веднъж дойде един – помислих го за върколак. Отвреме-навреме и такива се намират, ама обикновено идват по двама-трима и пият цяла нощ. И ме карат да им пускам разни фолкметъл банди. Тоя беше сам. Слабичък, притеснен, сгуши се на масата до печката и си гриза ноктите половин час, преди да ме помоли за една чаша кръв.
      – Имаш ли?
      – Налага ми се.
      Мърльото се умълча и си заблиза уискито. Харесвам такива като него. Идват да влязат в реалността за малко, ама ги е срам да си изприкажат веднага каквото трябва – да не са на психоаналитик – и започват отдалече. За това, за онова, за снимките по стените, отварят приказка, докато стигнат до главното, и ме разнообразяват. Не е лесно да си барманка в заведение за откачалки. Особено когато имат прекалено нестандартни професии. Но пък обичам момчетата.
      – И какво не ти харесва да си таласъм?
      – Не искам да си плаша детето – начумери се още повече, ако въобще беше възможно. Очите му вече не се виждаха от надвисналата сивозеленикава кожа.
      – Нали това ти е…
       Знам, бе. Ама не искам. Последно бях при едно голямо семейство. Две момчета и сестричката им. Благо ми беше, изскачам към един през нощта, те пищят, оплитат се в одеялата и пищят още повече. Докато нахлуе майка им да им цапне по един да млъкнат, вече съм се прибрал в гардероба и си дремя. Изкарах страшно добра зима така! Ама почнаха пролетните чистения, изкараха всичките шкафове навънка и то на обяд точно, нали. Аз, сега, а сега де – ако изскоча да бягам, слънцето ще ме цапардоса, ако остана вътре – ще ме намерят и ще ме смелят от бой. Е, смелиха ме. – почеса си гърбицата. – И си викам, аре, отивам в града.
      Допълних му чашата, налях и на себе си едно и седнах да слушам.
      – И идвам тука, ама по тъмно. Не знам дали знаеш, на нас слънцето не че ни вреди, ама е гадно и избягваме. Изкатерих се по един блок, от новите кооперации, там има повече семейства с малки деца. Гледам – един голям комин. Пускам се по него, по него, целия се измърлях със сажди – и се ухили гордо. Явно е някакъв вид професионална чест. – и им влизам ама точно в хола. На пода – разпилени играчки, кукли, викам си, опааа, джакпота. Тихичко си пълзя, стигам до детската стая и хич и не се огледах, скочих в гардероба и заспах. На сутринта чувам едно „Ммммм, ммаааамммммоооооу!”, момичешко гласче, такова. Бебешко. Бебетата са най-добре, най-лесно пищят. И надничам лекичко между крилата на вратата. То беше един голям гардероб, трикрилен, от ония старите. И аз съм си легнал най-отгоре, дето обикновено сбутват старите обувки, и всичко виждам. Гледам малката – тя не била баш бебе, към двегодишно. Стои на средата на леглото, голяма спалня, търка очички и мрънка. Хем мрънка, хем се смее. Дойде там майка ѝ, правиха си някакви техни работи, миха се, ядоха, аз си легнах пак. Ставам през нощта да огледам малко и гледам – то спи по средата, между майка си и баща си. Разперило ръчички, вирнало носле нагоре, все едно лети. Изкатерих се по леглото и го погъделичках с нокът по брадичката. Ухили се и ме перна. Обаче спи, не се буди. Закачих го пак. Пак ме перна с ръчичка, почеса си гушката, обърна се на другата страна и се зарови в на майка си косата. Казвам си, айде няма да го будя, че ако писне, ще скочат и родителите му и стана тя. И се прибрах обратно.
      Ама вече съм на зор. Таласъм съм, трябва да плаша децата. Иначе какъв таласъм ще съм? Чучело. Сутринта като се размърдаха, станах и аз и се лепнах на процепа да гледам. Хлапето търчи насам-натам, трополи с разни играчки и отвреме-навреме уведомява майка си какво става. „Мамуууу! Кукла гладна!” и ѝ бута лъжица в устата. После я замъкне за крака, мине покрай мене и крещи „Мамууу! Кукла спи!” и отива в другата стая. Мъкне разни платове, ей така по пода – шшшш, шшш, глухо такова и сигурно ѝ прави легло. Чувам после едно „туп” – това как я хвърля върху леглото и вика „Нааани, наааани!” И така по цял ден из стаите. Като мине покрай гардероба, е много хубаво – зъбатото лице се изкриви в усмивка. – виждат се само някакви руси къдрици да се веят насам-натам.
      – Таласъмите кефят ли се на руси къдрици?
      – Явно аз ги харесвам. Ама не мога да я стресна. – пак се начумери. – Виж ме на какво приличам, ако изляза и ме види, ще писне, ще се уплаши, ще се разплаче. Не мога аз така на калинката.
      – Калинката?
      – Така ѝ викаме вкъщи. Ъ, викат ѝ. Майка ѝ и баща ѝ. Бабата и дядото също. Знаеш ли, като дойдат събота или неделя, е много хубаво! Много е хубаво. Отиват в съседната стая, май е хола, онова с камината. Бабата ѝ пее някакви народни песни, а дядо я носи на конче. Много смешно върви. Чувам го как си влачи краката, а малката му думка по гърба и вика „Дяду, вози! Вооози! Бабу, пей!”. Въобще, голям им е шеф. – мърльото пак се ухили широко. Доизпи си чашата, гризвайки си малко стъкло. – Извинявай, мацко. Колко ти дължа? Хайде, тръгвам.
      – Къде, рано е още?
      – Един и половина е. По това време започва да сънува и да рита. Отивам да я завия. Стискай палци да не се събуди!





Александрина Георгиева в „Кръстопът“.