"Арс, 2008 г."

     Че любовната лирика на Божидар Пангелов е различима лирика, не е новост за наблюдаващите отблизо живия литературен процес. Трябваше обаче да се появи книгата “Момичето което…”, за да е вече съвсем зримо, че тя е качествено различна от словесните ни наследства (и ‘класическите’, и ‘съвременните’), вписващи се в този тематичен обхват. Събрани в минималистичното (в издателските традиции на “АРС”), стилно оформено книжно тяло, текстовете на поета не просто очертават “профила” на “различния автор, “който не може да бъде сгрешен с други пишещи” (Георги Милев). Нито са само свидетелство, че тук в пълна мяра “поезията реализира свободата си” (Валентин Дишев)… Те – казвам го без преувеличение – “правят” новата (нова – спрямо литературоведския разказ, обемащ т.нар. интимна лирика, писана на български език), не(о)познатата книга… Засега.

     Казвам това не само понеже пред нас се възправя един от редките (по презумпция лъхащи на съдбовност) културни ‘сюжети’, според които книгата на един забележителен автор е посветена на друг забележителен автор (и като такава, тя е несъмнена заявка за заличаване на ‘границата’ между “живот” и “творене” – граница, впрочем, принципно и поначало съмнителна, когато иде реч за автентично случена поезия, каквато е тази на Б. Пангелов). Казвам го (отново) и – не само защото в “Момичето, което…” любовта е самосъдържаща се, самоизразяваща се по начини, нямащи нищо общо с чалга-изповедността, така прискръбно изкривила представите за “любовна лирика” през последните години; нито пък – само защото поетиката на Б. Пангелов е безапелационно далече от графолюбивите ‘новаторства’ и от словесната ‘ширпотреба’, преизобилно снабдяваща ни с артикули, “конструирани” от отраженията на разломени художествени светове (а понякога – и от нерециклирани ‘душевни’ отпадъци)… Повтаряйки това отбелязвам (в случая) най-вече, че поезията в тази книга е дълго чаканата еманация да се създаде наново (а не просто да се припомня!) “езикът” на който се самоизговаря любовта като едно от видимите (все още видими!) изражения на духовността ни.

     Тези, които познават дебютната книга на Б. Пангелов (“Делта”) ще се съгласят, че “Момичето, което…” опазва най-характерните белези на авторовата поетика, генерирана от една творческа интуиция, позволила ословесяване на „невидимото за сетивата” – през знаците на света и на културната му история (впрочем – тип поетика, който е обичайно незащитен от прибързани, а понякога и не съвсем добронамерени съотнасяния към и ‘вписвания’ във втвърдения, и нерядко иронично отричан, интерпретативен модел, преговарящ разказите за медиумната фигура, миражно навлизаща в полето на неразгадаемото). В случая обаче, лирическият свят е и същевременно не е ‘известният ни свят’ – понеже безапелационно улавя пулса на екзистенцията, а тук и любовта го е закономерно ‘населила’ с необяснимото.

     Всъщност субектът в “Момичето, което…” обитава време-пространство, ‘конституирано’ от любовта – ето защо той сякаш не битува в ‘обикновен’, ‘нормален’ континуум – и ‘небезопасно’ ни отвежда при онова, което чувстваме неизбежно като истинно, без то да укрива себе си зад оправдания, че е “обикновено”. От точката, в която “Изгубени са всички думи…”, през осезаемо анихилиращото се (посредством любовта) ‘профанно’ време (”В понеделник никога. Не идва и в останалите дни…“), позволяващо да бъдат задавани най-безхитростно въпроси като “Вчера ли беше или утре?“, през смисловия рефрен “там/ където съм/ ме няма” – до съзерцанието на един “портрет”, в който “…пазарите…/ се вдигнаха като дъги”… Дори само беглата “разходка” през някои от текстовете набелязва основни характеристики на тази поетика, с парадоксалната настойчивост на необговорено, но вездесъщо присъствие – книгата фактически ни води към откровено “митологична” картина на света, към усещането за случване в мястото без място, към особеното време-пространство, което обитава живеещият любовта – самоопровергаващо принадлежността си към емпирията (”…улиците се люлеят като бавни стражи”… или: “и улицата се изкриви/ като въже без/ начало”…). Там “минало”, “настояще” и “бъдеще” са само привидни темпорални ипостаси на вечното (и затова, може би, най-често са изживяни – дори и чисто граматически – като сегашно и бъдеше време в миналото). Времето отказва да тече едномерно, подредено и еднопосочно; пространството не е непрекъснато, еднородно и безкрайно, понеже ‘просветената’ физика си е припомнила за своето “мета” и вече пребивава в сакралното време на мита и на любовта, завръщащи в “началната точка” на първотворението.

     И отвъд екзистенциалистката ‘дъвка’, че близостта никога не е “докрай” и че пълното сливане с другия, пълното знание за него (обичания) са невъзможни, а и нежелани (”Аз къде да застана/ без да смущавам./ Сънят ти.” или: Докато тя разсъждава…(…) ще се разпръсна/ широко/ над тези градини./ И ще отмина.“), тези стихове, струва ми се, могат да бъдат четени и през християнската етична норма за умиротворение, и през емоционалния код на “ведрата безнадеждност”, характерен за “поетите на любовта и смирението”. Но то пак няма да е всичко.

     Словото тук е и високо, и насъщно – от онова, което все още крепи свързаностите ни с Духа – там, където то самото може да бъде “арка” – едновременно преход и вечност, движение и застиналост, а езикът е символно пренапрегнат и издава близостта си с така дефицитните за литературния ни спектър по-изтънчени, белязани от естетизъм поетики. Един самосъдържащ се – всякога автентичен и витален естетизъм… Понеже – в тази поезия думите могат да бъдат и бълнуване на душата, и заклинателно напяване; с ритъм на словото, извиращ от глъбините – за да го долавяме сякаш само по върховете на треви, полъхвани от вятър. А понякога – те – думите могат да бъдат тихи и фини, но да оформят смислови кръгове, нелеки за ‘разчитане’ (особено когато читателският поглед не съвсем подготвено е цопнал в тях като камъче във вода). И колкото по-дълго е взирането, толкова повече кръговете се разширяват, завихряйки снопове културни реминисценции и асоциации, застигайки се един друг и затихвайки в себе си (защото колкото и пъти да ‘преплуват’ изкушения читател тези стихове, все му се струва, че е изместил или стеснил ракурса – а рисунъкът им, при това, е останал чист и елегантен).
Книгата, подразбира се, може да бъде четена и през универсалното единство на културния хоризонт – през липсата на ‘граници’ между Изток и Запад, между “свое” и “чуждо”, през пристрастията на лирически свят, в който Египет, Кносос, Алжир, Париж, долината на Йордан, Рим, Хургада са не просто географски назовавания – те са обиталища на любовта в ‘митичен’ смисъл и философски план; затова и обичаната жена на свой ред може да бъде “като китайска ваза”, да има биография “като литургия (на катедрала в Кьолн)” или да е “картина на холандец/ и на сърцето ми”; а любовта да е “фреска от Кносос“ – все “елементи”, които съграждат и интерпретират – през историята на една любов – любовта въобще, реинтерпретирайки и осъзнато доизграждайки мита за любовта. Мит от тези, чието упорито рушене, уви, отвежда човешкото ни битие обичайно в друг един мит – онзи за “безлюбието”…

     Понеже – ако си позволим да перифразираме М. Елиаде: писано е на човека неизбежно да живее в мит – дори (и най-вече) при случаите, когато не осъзнава този факт…

Ваня Стефанова