– Казвам се Флоренция и съм седемнадесетгодишна. Но не съм напълно побъркана. – тя винаги се представяше така, което караше хората сериозно да се съмняват в последното твърдение. Беше болезнено слаба и болезнено привлекателна. Брутално нежна – като кожата под дълбоко изрязан нокът. Раменете ѝ сякаш всеки момент щяха да се счупят заради дългите шалове, с които вечно се увиваше. И беше странна.
      Поне татко ѝ така казваше. Винаги, когато счупеше чаша и се порязваше, докато събираше стъклата. Като малка се биеше с децата в детската градина, разкървавяше носове и когато я накараха да каже „Извинявай, мило другарче, повече няма да правя така,”, ококорваше огромните очи със странно дълги мигли и учудено казваше „Ама другия път като ме ухапе, аз пак ще го направя!”. Когато питаше може ли да остане да живее при вуйчо Мидас. Татко винаги казваше „Странна си като майка си.”. С тон, който намекваше, че това е нещо лошо.
      А Фло наистина приличаше на нея. Беше я виждала на снимки – седемнайсетгодишно девойче с мрачен поглед изпод вежди и крехка, чуплива красота. Дълга, много дълга права коса. И диво желание, скрито в изгризаните нокти на ръцете – малката Флоренция вече знаеше, татко ѝ беше обяснил, когато беше на три – че мама е искала да иде някъде другаде и е отишла, и може би някой ден ще си дойде. Така и не си дойде, но пък според всичките им роднини, които го казваха със зле прикрито съжаление, дъщеря ѝ се бе оказала нейно копие – престъпно слаба, престъпно привлекателна и напълно побъркана, макар и да отричаше.
      – Ми каква да е – беше чула баща си да казва една вечер на баба ѝ, когато мислеха, че отдавна е заспала и вечеряха в кухнята – тя реши, че иска да имаме дете, тя ѝ избра името, тя настоя Мидас да ѝ е кръстник… то детето не е виновно, че цялото се е метнало на нея. Ще гледам да го изкореня, доколкото мога.
      Като беше по-мъничка, Фло не разбираше съвсем какво лошо има да прилича на мама, но се страхуваше до смърт от вуйчо Мидас. Татко ѝ беше разказал легендата за онзи странен цар, който превръщал всичко в злато, в един есенен следобед на детската площадка. Нямаше нито едно дете и – тя помнеше съвсем ясно този момент – той ѝ беше купил шоколадов сладолед и я беше носил на ръце, докато разказваше. Оттогава ѝ остана и странният кошмар, който сънуваше поне веднъж месечно: топъл ден, с лееща се навсякъде слънчева светлина, а един неясен яркожълт образ я държи и я превръща в злато. Никога не беше го виждала, но беше сигурна, че това е странния вуйчо.

      Мидас всъщност не беше лош човек, просто беше майстор на ковчези. И ако за невписващото се в никакви културни стереотипи име на Флоренция беше виновна сантименталността на майка ѝ, то за неговото отговорността беше на дядо ѝ. Беше решил, че ако кръсти сина си така, може пък наистина да има успех и да забогатее. А той стана майстор на ковчези. Всъщност беше доста доволен от живота си – имаше постоянна работа, обичаше си я, а и клиентите никога не се оплакваха. Отвреме-навреме му домъчняваше, че няма жена и деца, отвреме-навреме изпиваше сам няколко литра вино в двустайния си апартамент и пишеше класически стихове. И отвреме-навреме го хващаше яд, когато отидеше да види Фло, а мъничкото го гледаше с огромни стреснати очи и тупуркаше из апартамента, опитвайки се да избяга възможно по-далече. „Не зато, не зато!” пищеше тя, докато Мидас протягаше ръце да я гушне, а баща ѝ промърморваше, гледайки настрани:
      – Виждаш, нещо не е общителна… Малко е нервна напоследък, страх я е от други хора. Айде тръгвай си.
      В крайна сметка вуйчото си тръгваше, псувайки наум зет си, а Фло подаваше главичка от терасата да го гледа дали наистина си е отишъл и се чудеше защо не превръща входната врата и обувките си в злато. Татко хващаше малката за ръчичка, водеше я в сладкарницата и я наричаше „моето нормално момиченце.” Тя не знаеше дали това е хубаво. Но ѝ звучеше скучно, затова когато се приберяха, хващаше темперните бои и рисуваше по прозорците интересни неща с много крака. След това, като всяко добро момиченце, ги измиваше, понеже знаеше, че така трябва. А всъщност просто имаше нужда от място за следващите рисунки.

      После, колкото и банално да звучи, минаха години и Флоренция порасна. Гените на майка ѝ вилнееха и стана като нея, напук на възпитанието на баща си.
      – Изми ли чиниите?
– Измих ги.
      – Почисти ли си стаята?
      – Почистих я.
      – Как е в училище?
      – Перфектно.
      Той взимаше бележника ѝ и го преглеждаше основно. Очевидно според учителките дъщеря му беше съвсем прилична ученичка. И все пак…
      – Какво правиш?
– Говоря на фикуса.
      – Защо?
      – Защото съм странна. Като мама.
      И мълчанието тежеше, тежеше, тежеше.

      После спираше да тежи, когато тя се дръпваше в стаята си, рисуваше по прозорците и търсеше в речниците какво значи „странна”. Още не беше разбрала защо е нещо лошо, а и когато татко го нямаше наоколо, не изглеждаше толкова страшно. Но се дразнеше, че я спират да е такава.

      Понякога Фло не си лягаше до късно и чуваше татко ѝ и баба ѝ да си говорят в другата стая.
      – Не знам какво да я правя.
      – Не знам, не знам…
      Момичето се изправяше на рамката на вратата (престъпно слаба е, сякаш не я храним – казваше си татко) и заявяваше:
      – Пратете ме при вуйчо Мидас.
      Не беше виждала вуйчо си от години, но ѝ беше омръзнало мълчанието да ѝ тежи. Знаеше, че той също е странен, обаче е далече от тук, значи сигурно е и доволен. „Нищо чудно, че си избягала”, пишеше писма по листата на фикуса, „и аз не бих го търпяла. Теб наричаше ли те така, мамо?”
      – Не може.
      – Защо не може?
      – Защото съм ти баща и ще живееш при мен.
      И мълчанието тежеше странно много.

      Един ден Флоренция отиде да намери вуйчо си. Не беше трудно – майсторите на ковчези в града бяха само двама, а другият се наричаше Димитров. Когато се изправи на рамката на вратата (престъпно привлекателна, също като кака – помисли си Мидас, когато я видя) забрави какво щеше да каже. Започна с:
      – Вуйчо?
      – Здрасти, мъник. – ухили се той. – Страх ли те е още?
      – Превръщаш ли хората в злато?
      – Не.
      – Значи не. Но си странен. – установи момичето с облекчение.
      – Баща ти така казва. Кое ми е странното?
      Фло се огледа. Не беше виждала как се правят ковчези, така че не знаеше има ли нещо нередно наоколо. Видя малък фикус в ъгъла на работилничката.
      – Говориш ли си с него?
      – Понякога. Понякога… пиша писма на майка ти по листата. Питам я какво е да си странен и да си далеч.
      Две усмивки изгряха едновременно.

      После Флоренция идваше все по-често и тайно. Не беше трудно – „Татко, излизам със съученичките.”, „Татко, отивам на кино.”, „Татко, отивам да карам колело”, а радостната възбуда беше толкова очевидна, че ехото от нея оставаше дълго, след като девойката беше натиснала педалите и изхвърчала от къщи. Баща ѝ реши, че е влюбена. Изненада се, когато я видя да готви една вечер. Остана доволен, когато ѝ стана навик. Успокои се съвсем, докато тя въртеше домакинството с една ръка и се справяше изумително добре. Не забеляза, че с върха на пръстите на другата момичето му пишеше все повече по листата на фикуса.

      Не забеляза дори когато Флоренция си лепна на челото с тиксо надписа „странна”. Тогава тя се притесни.
      – Татко – каза една вечер, преди да вдигне масата – помниш ли, като се страхуваше, че ще стана странна?
      – Да…
      – Какво е да си странен? – и си скри погледа зад клепките. Вече знаеше. Беше да си добре.
      – Ами… Фло, виж… Майка ти някога, тя беше… не я разбирах. Разбираш ли, беше красива, много я обичах, много те обичам и се радвам, че си наше дете, никога не бих с друга жена, обаче тя беше странна. Все гледаше някъде през прозореца, правеше разни безполезни неща и ми фучеше, когато я питах защо. Вуйчо ти и той, ти не го помниш, беше мъничка, като идваше… е, може ли да се казваш Мидас и да бачкаш като майстор на ковчези? Те повечето роднини на майка ти са такива, все се дърпат, все не приказват, все ти да отгатнеш какво им е. Не исках да станеш такава. То кой нормален човек иска?
      Той млъкна за малко.
      – А виж се сега какво хубаво момиче ми стана. Не съм ти казвал колко ти се радвам сега. Чудесно момиче. Да.
      Фло мълчеше и ѝ тежеше, тежеше, тежеше. Да бъде чудесно момиче ѝ тежеше странно много.
      На вратата се позвъни.
      – Отивам да отворя – скочи тя. Вуйчо Мидас чакаше отвън. И усмивката му мълчеше странно уютно.
      – Фло, кой е?
      – Мидас. – изпревари я той с отговора и тръгна към хола.

      Вуйчо и татко стояха и се гледаха. Флоренция беше по средата, а през отворената врата на терасата плющеше дъжд и изтриваше всичко написано по листата на фикуса. Тя си отлепи листчето от челото. Баща й подаде ръка на Мидас и каза:
      – Добре дошъл.
      И се превърна в златна статуя. Мълчанието се счупи странно облекчаващо.



Александрина Георгиева в „Кръстопът“.

Представянето на „Пясък и канела“ („Либра Скорп“, 2010 г.) – дебютната книга на Александрина Георгиева – е насрочено за 27-и май, от 18:00 часа, във Военния клуб в Бургас. Вижте още информация на страницата на издателството.