Така си тиха.
Дочувам само времето,
наместило се помежду ни.
Разпорваме го на ивици
и тръгваме по бръчките му,
все нататък.
И нищо не е толкова синьо.
Минутите ни са опънати коси,
за сплитане,
а дните – стволовете на дървета.
Остават само сенки недовършени,
на други, тях дори не помним.
Сега се имаме,
не е възможно още да поемем,
прилепваме си дланите,
като врати,
превръщаме луната в дупка,
звездите – във трохи от хляб.
Това съм аз – все още корен.
Това си ти – последната ми крачка.
И синя, като нищо друго.
Макс Коен в „Кръстопът“.
септември 5th, 2010 at 13:27
[…] „Казано мълком” Макс Коен: Кси У думите, по всяко време Мария Калинова: […]