как да започна

наверно с ъгъла
на който взимах решения
стоях там и онази вечер
когато ти профуча
през любимата ми локва
очите ти ме плиснаха
и станах целия на сини петна

тръгнах след теб
за да ти държа шлифера
ако понечиш да го облечеш
след това се опитах да те захапя
с най-привлекателната си усмивка
прошепнах и няколко съгласни
за да не изглеждам перфектен
и ти научи всичко за мен

и така
до един понеделник
когато се опитвах да глътна
докосващите ти пръсти
а ти
използвайки невниманието ми
ме обърна наопаки

погледнах в огледалото
видях
че скритият в мен старец се отдалечава
към другия тротоар
а бръчките ми падат
като листа през есен
знаех
че ще се върнат след един сезон
но дотогава
дотогава

дотогава бавните ти хълбоци
ще ме обгръщат и измитат от лицето ми
цялото благоприличие
което успявам да закрепя
как да е
ще яхам часовете
които щедро ми подаряваш
дърпайки ги за реверите
докато ги разкъсам на крясъци
и други тихи звуци

ще наостря
последния си запас от чувства
за да изкопая в гърба ти
хралупа
където да идвам
когато вече няма къде да отида
така
след време
всеки път когато кажеш на някой
„почеши ме по гърба”
ще усещаш
как облизвам кожата ти отвътре
как една друга ръка се разхожда
около сърцето ти
по слабините
спира за малко зад ушите
и изсвирва няколко ноти
по устните ти
преди отново да се върне
в хралупата си

но дотогава
дотогава



      Макс Коен за себе си:
      „Роден съм и живея в София. Живял съм по-дълго, отколкото ми се полага, работил съм какво ли и къде ли не, дори в Сибир.
      Един от пишещите автори, който не е отпечатван никъде, тестовете ми са известни само от литературните интернет-сайтове и издания. Единственият мой напечатан текст е интервю във в.“Дневник“ през 2005-а година.
      Считам, че съм добър читател, а писането за мен е само състезание с думите, които зная и упражнение за ума“.