Мразя юли. Мразя Световното по футбол. Мразя наповръщаните брусленски автобуси. Искам сега някак да се добера до шофьорската кабина, защото брусленските бутони над вратите не вършат работа, а до следващата спирка има още много. Няма да се удържа, ей богу, ще се избълвам. Моля някой да викне на шофьора там, да спре, но никой не чува. Никой не мисли, че се отнася до него лично. Добирам се сам. Почуквам веднъж, два пъти, три.
  – Спрете, трябва да сляза!
  – Слез в движение.
  Не слизам. Не го правя. Просто преглъщам. Старая седа не поглеждам много-много встрани. Аз съм най-обикновен човечец, който отива на работа. Най-обикновен зъболекар в амок.
  Спирка „Батак“. Лявата половина на мозъка ми воюва упорито с дясната. Не разчитам на никакви стратегии в тази война. Ако бях поет или поне човек с въображение, щях да създам шедьовър: „Персоналния декаданс на Киро Б.“ но понеже не съм, просто ще се издрайфам. Спирка „Новата болница“. Май овладях положението, но съм така отвратително потен, сякаш съм се къпал с дрехите в супа. Цялата ми жалка биография се е изписала на ризата ми – надушвам я. Всички я надушват. Дали пък това не е от двете акселератчета до мен – две брусленски подобия на Бийвъс и Бътхед? Те явно не се вълнуват от футбол, оцеляване и нови данъци, защото чувам как единия казва:
  – Брадъре, знаеш ли че сме колониална държава?
  – Тъй ли? И на кого сме колония?
  – Не бе, ние си имаме колония. Наша си. На Антарктида.
  Ушите ми бучат. Представям си как в лятната жега всичкия сероводород от дъното на залива се надига с допотопен бяс, за да помете крайбрежието с цялата сган по него. Представям си я как се гърчи в пламъци и сигурно ми личи, защото двайсетина погледа са се вторачили в мен с мрачна подозрителност. Притискам пръсти в основата на носа си и затварям очи. Така ме заварва щурмът на спирка „Младост“. Вратите шумно се разтварят и някаква чудовищна осмоза всмуква вътре нова порция горещ въздух и потни брусленци. Нужно е върховно усилие да се измъкна жив навън през ръгането и тъпкането. Едва успявам да направя две крачки на спирката и се присвивам одве. Опирам длани в циментовия ръб на най-близкото кошче за боклук и си избълвам червата в него. Трудно ми е да се изправя сякаш нищо не се е случило, но си попивам устата с кърпичка, пооправям си с два пръста яката и продължавам. Оставям тълпата да ме влачи към подлеза. След нажежения до бяло тротоар тъмната сянка долу ми се вижда блажена като арабския рай. Едвам не се спъвам в двама, полегнали в боклуците покрай стената – „Ето още някой без стратегия“ – мисля си и нещо като завист обзема скапаната ми душа. Де да можех и аз така! Светлината в другия край на тунела залива като киселина очите ми. Прекосявам пиацата пред „Младост“ в полунесвяст от миризмата на скара и чалгата. Подминавам сергиите със скапани банани, младите брусленски майки с количките и брусленските безработни под жълтите чадъри с фишовете от Еврофутбол в ръка. Иска ми се да се изпълня с грижа към ближния като стомах със стомашен сок . Нали на условните рефлекси на такива като мен скапаната държава се крепи. Но не става. Днес – не.

  В чакалнята е пълно с народ. Кимвам без да поглеждам към насядалите в редичка покрай стената и се шмугвам в детския кабинет. Там Спасова вече обработва някого защото се чува тихичък хленч. В оградения с паравани ъгъл има нещо като импровизирана съблекалня и тъкмо понечвам да вляза когато Донка, сестрата от другата смяна – едно женище с маниери на теляк в селска баня ме засича:
  – Еееее, мъжки, късметът ти излезе, а ти пак закъсняваш.
  На езика ми е да я попитам за какво говори, но се сещам, че Ончо може да е тук – един учтив, суетен, платежоспособен гей. Не клиент, а мечта, както аз съм зъболекар-мечта (без излишна скромност), макар че и това вече не е сигурно. Напоследък чувам зад гърба си разни приказки. Бил съм „човекът с невидимия шейкър“. Подозират ме в таен алкохолизъм. Няма нищо подобно, но като тръгне веднъж мълвата, че имаш сестра… Сега се опитвам да се съвзема. Всеки удар на сърцето ми отеква в черепа. Да можех, бих анихилирал на секундата, за да няма за какво тази болка да се залови. Всяко квадратче по линолеума на пода ме отвращава. Всеки ръб в тази стая. Всеки звук. Всяко петно светлина. Окачвам ризата си на закачалката. Пускам водата да тече в мивката и подлагам тила си под струята. В краката ми се събира малка локва. Все едно – до секунда ще е изсъхнала! Мисля си за онази опаковка РИВОТРИЛ на горното рафтче в шкафа ми. Крайно време е да прибегна до по-сериозно лечение от гълтане на саридон с шепи. Време е и аз да се отпочна без да мисля за последствията. Разпечатвам флакончето, наливам чаша вода и изтръсквам една таблетка в шепата си. Разглеждам я – нищо особено. Не може да се сравни по цвят и по форма с ПРОЗАК, АТАРАКС, ХАЛДОЛ и другите модни гъзарии. Десет милиграма, разчертани накръст за по-точно дозиране. На мен обаче са ми предписани цели. Сега ако съм добро момче, ще глътна една. Лошо няма. Таблетките са за това, да се гълтат. Особено предписаните. Замижвам… и връщам ривотрилчето обратно на мястото му. Замезвам по старому – със саридон. После си навличам мантата, запретвам си ръкавите и съм готов да обслужа Ончо Оникян и цялата кочина. Ще къртя зъби наред, при това безплатно. Първото което виждат очите ми, когато влизам в кабинета, не са Ончовите мокасини, а кльощави крака в маратонки. Нагоре виждам коктейлна рокля от сиво жарсе, под презрамките ѝ се подават други, на потник. Виждам още: амулети, очила като водолазна маска, сребриста бинда между двете, на практика липсващи вежди и цикламена коса. Всичко това, цялата тази хубост, излегната невъзмутимо в зъболекарския стол като в шезлонг на плажа. Нелчето – сестрата сваля в скута си вестника, в който уж се е зачела и ме поглежда многозначително. Тъкмо се чудя какво да кажа: че детския кабинет е оттатък или, че за днес приемът на извънземни е приключил, но вместо това правя куп излишни движения и отново се озовавам до мивката. Изтървавам сапуна, бутвам петриевото блюдо дето служи за сапуниера на земята и ужасът ми няма граници, защото с тоя тремор в ръцете чук и секач не мога да удържа, камо ли бормашинка в устата на някакво откачено. Нямам избор, трябва да се овладея. Поглеждам се в огледалото над мивката: аз съм това – д-р Б. от устата ми не тече лига, погледът ми излъчва относителна интелигентност. Ако нещо умея, то е да оправям зъби по-добре от всеки друг в тази клиника. В чакалнята чакат хора. Чакат мен. Нека някой смее да твърди обратното. Така! Изтривам ръцете си и запращам салфетката в кошчето за боклук със самочувствието на Денис Родман, след което яхвам столчето и се завъртам към девойката с биндата.
  – Хайде сега да свалим тез’ очила – казвам, а ръцете ми подскачат като два кретена. – Как ти е името?
  – Зоя.
  – Добре, Зоя. Покажи ми кой зъб те боли.
  Тя отваря уста. Венците ѝ са стряскащо червени изпод бледия грим. Сочи безмълвно горния ляв, „кучешки“ в пълния смисъл на думата зъб. Счупен е. Цъквам с език:
  – Лошо! Ще трябва упойка.
  Тя врътва отрицателно глава.
– Зъбът е жив – опитвам се да обясня.
  Не и туй то! Припадала била от упойки. Докато оглеждам уж зъбите, се опитвам да надникна и в очите ѝ, но тя стисва мигли като вълчи капани. Хич не ми влиза в работата дали зениците ѝ са разширени, но ми е интересно. Прокашлям се.
  – Слушай, малката, я ме погледни. Щом не щеш упойки – няма, ама да видя друсала ли си се.
  Тя ме поглежда косо. Очите ѝ са жълти като на хъски. Ръцете ми все още леко пърхат, но от главоболието е останала само лека сянка. Дори да ме боли – не чувствам. Хапчето изглежда действа бързо. Все пак по-спокоен бих бил, ако знам, че и нея няма да я боли. Ами ако е някое невръстно „мазо“? Ако си пада по такива работи? Може пък просто иска да ми се хареса. Сменям припряно накрайника. Включвам захранването. Свистенето на коаксиалния кабел действа на повечето клиенти като звук на гърмяща змия. Зоя обаче е хладнокръвна. Сякаш спи. Ръцете ѝ, омотани в кожени гривни, почиват невъзмутимо върху облегалките. Бледи са. Рамото ѝ – също бледо – леко пари. Цялата пари, а изглежда хладна, някак далечна, докато аз свалям микрон по микрон блесналия от слюнка емайл. Работя като в транс, без излишни движения, без излишни мисли в главата. Струва ми се, че ако почна да мисля, саридонът ще престане да действа. Затова не го правя. Не мисля. Тъпея си. За миг се изкушавам да причиня болка ей така, колкото да усетя присъствие, но лицето на Зоя, разкривено от тампоните, е непроницаемо. Махам си уреда за изтезание от нея. Пръсвам вода с шприца и я подсещам, да изплюе. Май съм оглушал, защото не чувам гласа си. Но тя чува. Старателно изпълнява, а аз в това време плахо изучавам топологията на сините вени по плешката й, луничките, възвишенията, падините. И се питам без всякаква причина, дали в Антарктида има нещо друго освен сняг и пингвини? Дали има някакво подобие на реки, да речем? Или хъскита? Гърдите ми се разпъват до пръсване. Уф, че много въздух има в тази стая! Чак ребрата ми пукат. Леко ми се вие свят. Тъмнее ми. Тъмно ми е. Насочвам лампата. Зоя се обляга. Притискам клепачите си с пръсти и като насън моля Нелчето да приготви пастата. Докато я чакаме да се втвърди, бъбрим с нея обичайните глупости в стил „махленски фризьорски салон“. По едно време казвам:
  – Нелче, какво ще стане, ако се хванем няколко души, няколко качествени брусленци, и заминем за Антарктида?
  А тя се смее.
  – Защо се смееш, ма? Много ли ти е хубаво тук, да ти виси цялата рода на шията? И родата на мъжа ти и на децата ти, и децата на децата ти?
  А тя:
  – Не ми трябва Антарктида. Ако искам да ми е студено, ще си изключа парното.
  Нещастница! Ето, пастата се е втвърдила. Сега ще отидем със Зоя до прозореца, да изберем подходящ нюанс на бялото. Бяло като ориза, като кокоса. А после тя ще си тръгне, сякаш никога не е била, за да се появи другия петък и да открия, че е момиче като останалите, а аз съм един надрусан, брусленски доктор, дето за нищо не става. Дълго след Зоя усещам плътността на въздуха в стаята. Вън не на шега заоблачава. Дори пресвятква. Спи ми се страшно. Иде ми да се свра някъде да подремна, но не го правя. Казвам на Нелчето да не пуска хора и отивам да варя кафе. Когато минавам през детския кабинет, Спасова сваля поглед от рентгенограмата в която се е вторачила и ме разглежда учудена:
  – Киро, какво ти е? Гориш.
  – Ами настинал съм. Да не повярваш просто.
  Излизам на остъкления балкон, където има нещо като кухня-бокс. Въздъхвам. От улицата вече идва мирис на прегрят асфалт и дъжд. Свалям филтъра на кафе-машината и почвам да го чистя.
  – Спасова, – обаждам се по някое време – минавало ли ти е през ум да заминеш за Антарктида? – а кафето се сипе ли сипе от ръцете ми по плота.
  Тя първо онемява и само ме гледа, а после казва:
  – Ти не си добре!
  Как ли пък не! Спя прав – вярно е. Из кръвта ми щъкат вещества като маймуни в джунглата. Разни зарази – също. Прихванал съм явно някакъв модерен вирус. Вижда се с просто око, че въобще не съм в ред и туйто! Но съм добре! По-добре не съм бил!

Когато най-сетне натирен от Нелчето и Спасова се прибирам у дома с такси, откривам в пощенската си кутия освен сметката за вода две данъчни събщения, малък плик с омекчител за пране „Коколино“, покана за рекламно представяне на МЕДИ-ТЕРМ – Германия, а също така една прочувствена брошура за това как всички ние се нуждаем от спасение, любов и анестезия. Мокър съм до кости и обзет от еуфория. Смъквам всичко от себе си, тръшвам се на леглото и докато слушам гръмотевиците навън, заспивайки си мисля: „Ще разчистя всичко. Ще изхвърля мебелите, ще запечатам стаите и ще си оставя само спалнята, за да спя през всичкото възможно време на денонощието.“

ЕПИЛОГ
  Спомням си второто идване на Зоя в клиниката сякаш беше вчера. Денят в който по график тя трябваше да се появи, макар и все още юлски, бе толкова студен, че хората се разхождаха с кожени якета по улиците. Тази аномалия, последвала зверската жега, ми се стори идеален фон за нечия екстрвагантна поява и не останах разочарован. Зоя се появи без грим, само на лявата ѝ буза се мъдреше някакъв знак. На въпросителния ми поглед отвърна, че това е йероглифът ТУН и означава затруднение. Не я попитах нищо повече. Спомням си, че дълго и внимателно жустирах. Исках тази коронка да стане съвършена. Когато всичко свърши, тя плати и се приготви да тръгва, не се стрърпях и я попитах какво прави, за да потиска болката. Тя, вече на вратата, се извърна и каза просто:
  – Дишам.

  Забелязах, че си е забравила очилата, едва когато на стола седна друг пациент. Нямаше как да я догоня, но можех да й се обадя след работа – имах телефоннния ѝ номер в регистъра. Не го направих, реших, че очилата са си нейни и ако ѝ трябват, ще си ги потърси. Тя не ги потърси, а има-няма осем месеца оттогава. Върти ми се една откачена мисъл в глвата, че ги е забравила нарочно, защото иска да я открия, но не ми се вярва много. Не ми прилича на момиче, което има нужда да бъде откривано, особено пък от такъв като мен. Пък и да си призная, очилата ми харесват. Все по-малко ми се иска, да се разделя с тях. Колкото до лечението ми, то продължава. Сега съм на АНАФРАНИЛ за отказване от РИВОТРИЛа. С цел да ми е по-лесно да се грижа за себе си, намалих нуждите си до крайност. Минимализирах се така да се каже. Е, не запечатах стаите, но изхвърлих почти всичко от тях. Особено реликвите. Не пожалих и другите ненужни вещи: телевизор, видео. Сега в моя дом се диша спокойно. Нищо не задържа прах и паяци в него. Промених си гардероба. Раздадох на приятели всички тия досадни, изискващи гладене и окачалки дрехи. Накупих си тениски и съм много добре. Колкото до общуването: изхвърлих тефтерите с номерата. Отказах се от пейджера, изключих телефона. Започнах да предпочитам компанията на непознати по клубове и дискотеки, случайните срещи и изненадите. Случва ми се да срещна момичета, които приличат на Зоя, но те не са Зоя. Тях ги боли. Най-доброто, което мога да направя е, да ги зарязвам колкото се може по-бързо, но те не всеки път ме разбират. Дори старите приятелства са ми в тежест въпреки, че не го желая, ей богу! Днес, например, както си минавах покрай магазин „Унисон“, стъклената врата изведнъж се отвори и отгоре ми връхлетя Светлински с homogenic на Бьорк в ръка. Изненадах се. Светлински – бивше приятелче от махалата, понастоящем юристконсул в някакъв инвестиционен фонд, от години не живееше в Б.
  – Изневеряваш на старата блусария, значи – посочих диска като седнахме в близкия бар. Там му припомних училищните времена, когато след часовете се криехме у нас, да свирим. Той имитираше Джери Ли Луис на пианото, а аз дрънках на китара.
  – Този диск не е за мен – оправда се той. – За Зорка, приятелката ми е. Току що пристигна от Австрия след химиотерапия. Тумор в белия дроб. Тук той си пое дъх. Може би очакваше да реагирам някак, но понеже мълчах, добави:
  – Казва, че Бьорк и помага да диша. В настъпилата пауза трескаво прерових мозъка си за подходящи думи.
  – Мисля, че я познавам – изтърсих накрая.
  – Кого? Зорка? Изключено! – Светлински дори не направи опит да скрие досадата.
  – Тя никога не е идвала в Б. Тя поначало рядко излиза. Общува със себеподобни в чата. Заради косата, нали знаеш.
  – Ще ѝ понике нова.
  – Знам. Но и в ремисия да е, пак се пита по сто пъти на ден, жива ли е или умряла, и ако е жива – защо?
  Беше видимо разстроен. Наистина не знаех какво да кажа. Долях му бира в чашата и я чукнах с моята. Дори не ме погледна, продължи в същия тон:
  – Каквото и да правя, тя е сама, брат. Сама ТАМ.
  “Къде?” – без малко да попитам, убеден напук на всякаква логика, че ми говори за Зоя. Замълчах. Почувствах се изведнъж пак безпричинно, ендогенно щастлив, влюбен с всяка клетка на тялото си. Толкова щастлив и влюбен, че се разделих със Светлински с чувство на вина. Тогава направих онова, което правя напоследък в такива случаи, независимо дали времето е слънчево или не – сложих си очилата на Зоя. Тези очила са плацебото от което се нуждае моят объркан метаболизъм, за да не изперкам съвсем.

* – текстът е включен в „Пого 2 – 11 години по-късно“.

  „Това “Пого” не е същото от 99-а. Прекомпилирано и подредено, може би изобщо вече не е пого, а възвърнато присъствие на духа в ситуация на тотална подмяна и отсъствие” (Райна Маркова). Марин Бодаков за книгата: „…Героите ѝ продължават да са в режим на самоотбрана и да са все още пост-. Колко обмислена градация, обаче, в подредбата на второто “Пого”: “Хлад”, “Якето на моя приятел” (любимият ми разказ), “Внезапно застудяване”, “Антарктида”, “Месо”. Рядко препрочитането носи първоначалното удоволствие, но тук си струва.” (пълният текст – в. „Култура“, бр. 34/2010).

   Райна Маркова е инженер по образование. Заявява се в литературата със сборника разкази „Пого“ (1999 г., Дружество на Бургаските писатели). Следва романът „Фани по опасните пътища на светлината“ (2001 г., „Стигмати“) и експерименталният роман „*.log“ (2006, Delta Entertainment). През 2010 г. бе публикувана „Пого 2 – 11 години по-късно“ („Либра Скорп“).
     В средата на ноември 2010 г. се очаква да излезе от печат романът „Безподобните“ („Ciela“), писан в съавторство със загадъчен украински евреин на име Юлий Давидов.

Други проекти:
   През 2004 г. издателство „Музика“ публикува в неин превод книгата на Дейвид Туп за експерименталната музика на 20 век, „Океан от звуци“.
     От края на 2006 води колонката си мрежа/паяжина във вестник „Култура“.
     Експериментът ѝ в радиодрамата, пиесата „Плутон“, бе номинирана за Prix Europa 2008.
   През 2009 г. води семинари в магистърската програма по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“.

     Обожава белите котки, dada поезията и карането на in line кънки.