Би трябвало да се предполага, по очевидни причини, че като собственик на стъкларски магазин не ми е особено приятно в моя магазин да влизат слонове. Всъщност, обаче, това съвсем не е така. Като продавач с дългогодишна практика съм забелязал, че именно слоновете, като същества, осъзнаващи в пълна степен своята, нека я наречем, несръчност (обусловена от грамадния им ръст), са най-внимателните клиенти, и, за разлика от другите посетители, причиняват най-малки щети. Изглежда невероятно, но е факт, който мога да подплатя със статистически данни.
Например за миналата година в процентно съотношение при жирафите-клиенти спрямо слоновете-клиенти цифрите са 19:1 счупени при невнимание кристални сватбени чаши (от оловно стъкло) и, забележете, 50:1 при големи кристални вази, които стоят върху пода. За други клиенти, например хиените, средното съотношение е съответно 31:1 и, моля за внимание, при газелите достигаме до умопомрачителните 73:1! Дивите кучета динго са по-внимателни, там щетите средно са 10:1, същото се отнася и за блатните елени, въпреки дългите им, разклонени рога.
Всъщност аз много харесвам слонове-клиенти и бих предпочел да имам повече от тях, защото те, макар и редки, са най-добрите купувачи. Веднъж престрашили се да влязат в магазина, без да се пазарят и без да подбират, правят най-големите поръчки, сякаш пазаруват на едро.
Няма да е лъжа, ако кажа, че месечно ми трябват не повече от три слона, за да покрия оборота; с другите клиенти, например степните лисици, направо бих фалирал, ако ще всеки ден дузина да влизат в магазина – те само обикалят, душат насам-натам, винаги искат стока, която в момента я няма, а ако все пак решат да купят една чаша за шампанско (забележете, една, защо им е една чаша, та шампанското се консумира поне от двама!) и то от обикновено стъкло (простаци!) се пазарят и пазарят, докато нe достигнат доставната цена!
Все пак имам проблем със слоновете клиенти и той е психологически.Те, като изключително деликатни същества, които робуват на клишето „като слон в стъкларски магазин”, както вече споменах, рядко се осмеляват да влязат в моя голям и добре зареден обект. А когато вече са вътре, настъпва най-сериозната драма.
Съзнавайки, че са слонове, те стоят неподвижно, а ако пристъпват, правят го внимателно, с прибран хобот и прилепнали уши, подобно на Гъливер в страната на лилипутите, ужасени, че могат да направят някоя беля. Опитвам се да ги успокоя и предразположа, като се преструвам, че не разговарям със слон, използвам израза „Добър ден, господине!”, вместо, „Добър ден, господин слон!”, усмихвам се, обикалям из рафтовете, дори избирам по-отдалечени от входа витрини, за да ги накарам да ходят и да се отпуснат. Обаче не става. Те си мислят, че правя това от любезност, и когато им казвам (най-искрено), че се радвам на тяхното посещение, са недоверчиви и се притесняват още повече.
Миналата година един африкански слон си напазарува от мен и наистина се зарадвах, когато вчера сутринта го видях пред витрината отново. Излязох да го поканя, но той отказа. „Нали разбирате, аз съм слон и се притеснявам да влизам в стъкларски магазини, дори във Вашия. Мога ли да си поръчам нещо от тук?”. „В никакъв случай”, поклатих глава аз, „за мен е чест да влезете и да си изберете сам стоката, та аз имам над хиляда позиции!”.
Той се съпротивлява още известно време, но аз бях непреклонно настойчив и най-накрая влезе. Не счупи нищо, напазарува така, както те пазаруват и ме помоли да излезем навън, за да си поговорим, както се изрази, „на спокойствие”. Излязох. „Благодаря Ви, че ме допуснахте в магазина, вие сте толкова любезен”, каза той. „Аз, разбира се, пак ще дойда, но моля Ви, нека да не влизам повече вътре.”. Проведохме дълъг разговор с него, посочих му статистическите данни, убедих го, че наистина обичам слоновете. Той се зарадва и поотпусна, дори размаха ушите и опашката си.
„Знаете ли, господин слон“, казах му аз, „от какво най-много се притеснявам? От това, че когато казвам на Вас или други като Вас, че наистина сте добре дошли в моя магазин, Вие си мислите, че го правя от любезност. Да, любезен съм, но наистина се радвам на Вашето посещение, искрено желая да влизате и да пазаруватe спокойно.”. „Знам това”, отвърна ми той, поглеждайки ме странично с голямата си око, „Поне за Вас знам, че е така”. „Тогава?”, повдигнах вежди аз. „Именно затова”, кимна той. „Представете си ако, както сте загърбили вашия страх, направя нещо, например да съборя някой рафт със скъп порцеланов сервиз? Би било много по-непоправимо, отколкото ако сте просто любезен.”. Поех дъх и му казах следното: „Подозирах и това, но моля, разберете, по-добре да имам потрошен цял рафт китайски порцелан от слон, отколкото да продавам единични стъклени чаши за шампанско на хиени и лисици, а магазинът ми да пращи от стока!”.
След тези мои думи слонът повдигна хобота си в усмивка.
Днес поръчах голяма светеща табела, която смятам да поставя над витрината: „СТЪКЛАРСКИ МАГАЗИН ЗА СЛОНОВЕ”.
Разказът е от книгата на Георги Милев „10 минути“ (2009 г., „АРС“)
.