Георги Милев: От позиция на силата

Публикувано от на февруари 17, 2009 в 12:05 am.

   “Какво искате?”– попитах влезлия с глас, изразяващ просто учудване, а не раздразнение или дори страх, тъй като мъжът изглеждаше мек и безобиден.
   ”Нищо – отвърна той и свали шапката си (едва сега забелязах, че е с мека филцова шапка), от което видът му стана почти жалък – просто искам да поседя на топло в кухнята; имате кухня и в нея е топло, нали?”. Смайването ми попречи да реагирам веднага и да го спра поне с думи; видях как леко приведеният му гръб потъва в коридора. Догоних го в мига, когато натискаше дръжката на вратата и хванах лакътя му – леко, но достатъчно настоятелно за да разбере, че трябва да се обърне, тъй като непременно имам да му кажа нещо.”Но аз не Ви разреших” – казах със значително по-твърд глас, но все пак не толкова, колкото желаех. Влезлият се усмихна смутено, почти обезоръжено (дори примига два три пъти), след което с маслен тембър изрече: “Но на мен ми е студено, навън вали сняг, елате да Ви покажа…”. Не му позволих да ме хване за ръката (което беше неговото желание), а тръснах глава от внезапно връхлетелия ме гняв и креснах: “Какво си въобразявате, нахалник с нахалник!” – пронизвайки го с поглед, изпълнен с бездънно възмущение, от който той се смути още повече. “Какво си въобразявате!” – повторих пак, без да преставам да го пронизвам. Видях как човекът се смаза съвсем, сведе очи и отпусна ръката си (тази с шапката), заставайки в нещо като поза “мирно”, само че гротескна, тъй като не се намирахме на казармен плац, а в моя апартамент, в 2 часа през нощта. “Извинете – промълви едва чуто той – май ще е най-добре да си тръгна. Но Ви уверявам, че наистина нищо не си въобразявам. Просто си помислих, че кухнята Ви е топла и че ще мога да поседя малко в нея, за да се стопля.”. “Не – възразих му – Вие си въобразявате и то много; как в противен случай ще ми обясните меко казано нахалното си поведение, което е очевидно дори само от факта, че без да Ви канят нахлувате в апартамента ми в 2 часа след полунощ?..”. За по-голяма убедителност вдигнах китка за да покажа часовника, но видях че не е там и смешно прибрах ръка в джоба на пижамата (погледът си обаче не отместих и не смекчих, тъкмо напротив, станах още по мрачен, от което на неканения посетител почти му призля). ”Още повече – продължих аз – че е пълно безобразие човек да се събуди през нощта, да стане да пие вода и, нищо неподозиращ, да се сблъска с напълно непознат, чужд човек в антрето на собствения си апартамент!”. “Добре – вече нечуто прошепна той – аз ще си отида, сега разбирам колко неправилно съм постъпил. Но ако е възможно – за пет минути, не повече – нека поне кучето ми да остане тук.”. “Какво!?“ – настръхнах аз и се огледах истерично – нима тук има и куче?”. Въпросът ми увисна и веднага се обезсмисли, тъй като зад мен стоеше едър, дългорунест пес със само на пръв поглед добродушни очи и големи, провиснали като парцали, уши. Възмущението ми веднага бе сменено (неволно, съвсем неволно) от страх; другояче едва ли би могло да бъде, тъй като фактически аз бях в ръцете на неочаквания и нагъл посетител заради простата очевидност на обстоятелството, че той бе господар на гледащия ме изпитателно звяр.
   “Това е моето куче – оправдателно каза той – казва се Фриц и е много вярно. Дори няма да е пресилено ако кажа, че е най-добрият ми приятел. Освен това е много умно, никога не пикае, когато се намира в която и да е къща.”. Тъй като не казах нищо (страхът стискаше гърлото ми), влезлият се поокопити и гласът му стана по-уверен. “Само пет минути, в никакъв случай повече, нека се постопли. А аз, разбира се, ще изляза…”. “Не – изпъшках с мижитурски пресъхнал гласец – по-добре останете и Вие заедно с кучето си.”. “Не бих могъл да злоупотребявам с добрината ви – блеснаха очите на влезлия – ще бъда щастлив ако позволите да постои само кучето; след пет минути ще дойда да го взема.”. “Моля Ви – изстенах тихо (за да не раздразня звяра) – аз все пак съм човек и наистина ще ме обидите…”. “Но не мога да разбера – прекъсна ме учудено мъжът – защо така бързо променихте мнението си. Та само преди четвърт минута ме убедихте колко лошо съм постъпил и аз разбрах, че в действителност съм бил нетактичен; а ето сега изведнъж ме каните най-учтиво да остана… Но – усмихна се лъчезарно той и вдигна шапката до гърдите си – обяснение има и то се крие в природната Ви доброта; тази доброта, която е присъща на малко хора и която напразно се опитвахте да прикриете зад престорената си студенина преди малко.”. “Така е – излъгах малодушно аз (не бях аз, а някой друг!) – аз всъщност съм добър човек.”. “Радостен съм – още повече се въодушеви човекът – че открих толкова добро сърце в такава студена нощ. И сигурно ще ме упрекнете в сантименталност (а аз наистина съм сантиментален), но ако не би Ви обидила подобна дързост, бихте ли (наистина се извинявам!), бихте ли ми позволили да Ви целуна?”. “Целунете ме” – съгласих се след мигновена консултация с очакващите моя отговор очи на кучето и поднесох бузата си, която гостът възторжено докосна с устни. “Все пак в мен остава едно подозрение – с тих от неудобство глас продължи той – което с радост бих отхвърлил, ако вродената ми вярност към истината не ми пречеше. Кажете, моля, за това Ваше ново отношение към мен (отношение човеколюбиво и благородно), не допринесе ли поне малко неочакваната за вас поява на кучето? И не беше ли страхът (о, извинете за долното ми подозрение) този, който ви подтикна да постъпите като великодушен гостоприемен домакин? Защото, ако е така, то аз не бих могъл да остана дори и секунда повече тук; това би означавало да злоупотребявам с Вашата слабост, да постъпя по начин, който винаги е бил диаметрално противоположен на моите убеждения, с други думи да Ви изнудвам от позиция на силата.”. “Така е – признах аз – кучето беше поводът да ви поканя”. Човекът веднага посърна, тежко въздъхна, шапката отново увисна отстрани до тялото му, главата му клюмна и с мъка вдигна очите си… “Извинете ме – каза той – аз наистина постъпих недостойно и сигурно съм Ви унизил.”. После се промъкна покрай мен с бърза притеснена крачка към външната врата. С облекчение видях как кучето го последва, като при рязкото си завъртане ме погъделичка с рунтавата си опашка по глезена. Преди да излезе, странният гост се обърна към мен и покрусено заключи: “Ако все още можете, моля, повярвайте ми: аз наистина не исках да злоупотребявам с превъзходството, което ми даваше присъствието на кучето, не исках да се възползвам от Вашия страх; аз наистина мразя (това е единственото нещо което мразя) постъпките от позиция на силата.”.
   След тези думи мъжът излезе и чух как резето меко и извинително щракна.



Георги Милев

      Георги Милев е роден в София на 05.06.1964 г. Завършва българска филология в СУ “Кл. Охридски”. Работил е като електротехник, репортер, брокер, коректор, редактор и издател. В момента е съдружник и съуправител в издателство “Пергамент”. Публикува в периодичния печат и електронни списания проза, поезия и критически импресии… През 2009 г. Издателство „Арс“ публикува книгата му с разкази „Десет минути”, а през 2011 г. бе публикувана и книгата му „Обикновени убийства“, а през март 2015 г. – и книгата му с поезия „Драскотини върху зеницата”.

   Георги Милев в „Кръстопът“.
   Георги Милев в DICTUM.

38 коментара за “Георги Милев: От позиция на силата”

  • A защо се казва „10 минути“? :)

  • Заглавието беше мислено дълго… На деветата минута чувствахме, че го няма. На единадесетата – че вече си тръгва. Остана ни единственият изход – да се вкопчим в десетата (е отговорът на издателя). :) :)

  • Георги Милев да каже, моля! :) Нали все пак книжката не се чете за 10 минути, защото ако е така, ще дърпаме ушите на издателя.

    Или може би на по 10 минути? :)

  • 4
    Ваня Константинова каза:

    За 10 минути могат да се случат много неща и да не се промени нищо. Или обратно – нищо не се случва, но всичко е различно, зависи дали ще можеш да го разчетеш. Идва момент, в който ти се дават 10 минути, за да кажеш най-важното за теб. Ако ти се струва, че времето е малко и няма да успееш, няма смисъл да започваш. Жоро обаче успя. Поне така мисли редакторът.

  • Е, Петя сега ще поиска и редакторът да мълчи :) (казват, че „по другите страни“, мнението на редактора и издателя за – особено, но не само – заглавието на книгата, било мнооооого важно… ама това е по „другите страни“… :).

  • 6
    Ваня Константинова каза:

    И права ще е Петя :) Хората четат написаното, на кого му пука за издатели, редактори, критици и други мърморковци…

  • Хм… да. И в същото време изобщо няма да е права. Защото книгата трябва да стигне до читателя, който пък трябва да бъде отгледан, което… И част от провинциализма на нашата литература тръгва оттам, че авторите са седнали на „боговдъхновението“ и така упорито не мърдат от него, че то – горкото – съвсем се вмирисва… А днес и то е неразпознаваемо без маркетинг… Но този разговор вече съвсем няма нищо общо с Георги Милев, защото „той не е от тях“. :) Млъквам. :) Да влезе Милев!

  • Я, тук се провел цял разговор за неща, които съм щяла била да кажа. :)

    Разбира се, мнението на редактора и на издателя са важни дотолкова, доколкото те са техни мнения. Редакторът бил поемал отгворността да представи книгата по най-достоен начин. За тази цел можел да си каже каквото си иска за заглавието, съдържанието, изключителността на текста и подобни. Авторът, от своя страна, трябвало да промърмори нещо, да поклати глава разбиращо и да изплямпа нещо съвсем свое си, от което редакторът и издателят да пожелаят да го полеят с бира и да му напъхат захарен памук в устата. 😛

    Тези дребни битки на лит. фронтовете може и да траят по 10 минути, но не това вероятно e изначалната причина едно книжле да отцепи 1/6 от циферблата. 😛

  • Ех Петя, Петя… виж вече казаното и го чуй (впрочем, ако беше лесно да се чуе, положението на „книжния ни пазар“ щеше да е друго… А и той щеше да е разположен на друго място…)… Но пък и наистина това няма нищо общо с Милев (когото все още чакаме…). :)

  • Res, аз пък така и не разбрах ти какви възражения имаш (?!!) Направих хумористичен коментар, в който призовавам авторът да не ви обръща внимание, нещо, според мен,  съвсем естествено, а да си отстоява собствената позиция на автор :). То не е обидно нито за издателя, нито за редакторката, напротив – похвално е. Обидно щеше да бъде да се съгласява :)

     Хайде, както и да е. Недоразуменията са също вид разумения. В този дух – честито още веднъж на така яростно коментираната книжка и дано все така да вълнува! 😛

  • Аз нямам нищо против – и никъде не съм показал такова нещо – не и по отношение на твоите реплики. Което не се отнася за позицията ти – за мен тя възпроизвежда разрушителни за литературния процес (днес) представи. Затова бележката ми бе по-обща и се отнасяше за ситуацията в страната, в която ние живеем (не ти :)). Страната, в която издателствата се превърнаха в печатници, издаващи срещу заплащане всеки и всичко, което пък затвърди абсурдния (абсурден поне от век по други ширини) мит за самостойността и величието на автора в книгоиздаването (подчертавам – в книгоиздаването)… И тя се изпълни с велики автори, които никой не чете… Но – отново – това няма нищо общо нито с това издателство (то не издава никого срещу заплащане), нито с този автор, нито с тази книга.

  • 12
    Милев каза:

    (Сцената, след
    сгорещените на моменти дебати, е временно празна. В л и з а  М и л е в. Облечен е с дънки, дънкова риза и
    сетре, от чийто джоб се подава ръкопис, с надпис “10 минути”. На рамото има
    чанта за лаптоп. Изглежда стъписан, но се и усмихва, малко намръщено, защото
    един прожектор го осветява. Той се опитва да прикрие лицето си с ръка, но се
    чува щракване, друг прожектор го осветява и той се отказва.)

     

    МИЛЕВ. (на себе си,
    въздишайки)
    Ех, тези прожектори. Не мога да свикна с тях и това си е. (Прокашлюва се. Към празната, засега, зала.)
    Хм… дами и господа, моля да ме извините за закъснялата ми поява. Излишно е да
    се оправдавам, защото само ще утежня вината си. Добре, де, бях на рожден ден. (Бръква във вътрешния джоб на сетрето и вади
    бутилка с преполовено шампанско.)
    Ето доказателството. Да, бях на рожден
    ден снощи, можете да питате жена ми… Защото тя беше рожденичката! По този
    случай, наздраве! (отваря бутилката и
    отпива направо от нея)
    . Да ми е жива и здрава! (пак отпива, поглежда колко е останало, затапва бутилката и я прибира в
    джоба си.)
    Кхм…  никога не пийте
    топло шампанско! Та така… На въпроса, а те са много, но биха могли да бъдат
    сведени до един. Защо “Десет минути”? Бога ми, не знам. Звучи глупаво, така е.
    Момент, сега се сещам за един от възможните отговори. ( Вади лаптопа от чантата си, включва го и обръща монитора към
    публиката.)
    Вижте. (на монитора се вижда следния линк: http://liternet.bg/publish5/gmilev/10.htm  . Прибира лаптопа в чантата) Това е един
    разказ, който написах преди десетина години, и е включен в книгата.  Госпожа редакторката (усмихва се широко) беше любезна да намери,
    че е ключов за целия сборник и аз, без да се замислям, се съгласих. Не че не
    съм съгласен, но сравнен с другите варианти (не бих искал да ви занимавам с
    мъчителни подробности), този наистина се оказа най-удачен…още повече, че и
    г-н общият редактор и издател (усмихва се отново широко), също беше така любезен да е “за” това заглавие…
    Пък и, ще се съгласите, десет минути не са никак малко време в наши дни. (Единият прожектор угасва. Милев,
    промърморвайки.)
    Така е по-добре. (На
    глас.
    ) Много бих искал да взема отношение и по други точки от дебата преди
    малко, но…ми е неудобно. Каквото съм написал, написал съм го. Пък и нали
    разбирате, ако започна да разсъждавам, ще изглежда (основателно), че важнича, а
    не бих искал да е така. Дори тази поява и времето, което ангажирам в момента,
    ми се виждат прекомерни. Но (усмихва се)
    – наистина ви благодаря за вниманието! Петя (усмихва се широко, поставяйки ръка на сърцето си), данке шьон. Благодаря специално и
    на г-жа редакторката и на г-н издателя, че реализират това издание. (чуква се по челото, на себе си) Ама
    това трябваше да го кажа на премиерата. (На
    глас.)
    Дами и господа, за мен е чест!

    (Угасва и първият  прожектор. Тъмнина. Ако в залата имаше публика,
    не би могла да види, че той се покланя. Чуват се отдалечаващите му се на пръсти
    стъпки, т.е нищо не се чува. Осветление. Сцената е празна.)

     

  • Aми, наздраве по този повод г-н Милев! :) А сега изчезвам за 10 минути.

  •  

    […] Георги Милев […]

  •  

    […] на прозаичните книги “10 минути” от Георги Милев и “Право на избор и други проклетии” от Ина […]

  •  

    […] ще бъдат представени книгите “10 минути” на Георги Милев и “Право на избор и други проклетии” на Ина […]

  •  

    […] ще бъдат представени книгите “10 минути” на Георги Милев и “Право на избор и други проклетии” на Ина […]

  •  

    […] Васил Георгиев Весела Кучева Владимир Левчев Георги Милев Димитър Ганев Емил Христов Камелия Спасова Катя […]

  •  

    […] Васил Георгиев, Весела Кучева, Владимир Левчев, Георги Милев, Димитър Ганев, Емил Христов, Камелия Спасова, Катя […]

  •  

    […] ГеоргиМилев чете стихотворениeто си “Ахтопол”: (видеозаписът на ArsMedia е от вечерта с литературата на авторите от “Кръстопът”, DICTUM и “Глоси”, откриваща тазгодишните “Майски празници “Глоси” – 30.05. 2009 г.) […]

  •  

    […] Дишев, Ваня Стефанова, Иван Христов, Галина Николова, Георги Милев, Емил Христов, Ина Иванова, Камелия Спасова, Левена […]

  •  

    […] 72 с., художник на корицата – Лилия Пангелова, редактор – Георги Милев).       “Човекът, който…” е […]

  •  

    […] Константинова, Ваня Стефанова, Владислав Христов, Георги Милев, Емил Христов, Иво Георгиев, Ина Иванова, Камелия […]

  •  

    […] с поезията (малката 02)”.       Георги Милев, от Издателство “Пергамент” – за книгата: […]

  •  

    […] Георги Милев в “Кръстопът” Георги Милев в DICTUM Връзки към други публикации (генерирани автоматично):Валентин Дишев: ЛовВалентин Дишев: КогатоМакс Коен: Дълго, но глупаво стихотворениеБояна Петкова: ирисиЛевена Филчева: Когато тишината ти е бяла врана…* […]

  •  

    […] цвята”: среща с прозата на Ваня Константинова, Георги Милев и Весела Кучева (ще бъдат представени и книгите […]

  •  

    […]       Георги Милев чете своя разказ “Днес е Коледа, а вчера беше Великден” (от книгата “10 минути” – 2009 г. “АРС”): […]

  •  

    […] една нетактичност се загнезди и снесе яйцата си Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в […]

  •  

    […] Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в DICTUM. Връзки към други публикации (генерирани автоматично):Венцислав Стайков: Ненарисувана картинаВаня Стефанова: ГроздХристина Панджаридис: По-бяло*Георги Костадинов: Хоризонт*Георги Костадинов: Разлики […]

  •  

    […] Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в DICTUM. Връзки към други публикации (генерирани автоматично):Петър Чухов: Добърско*Иван Димитров: кратки прозиНадя Вълканова: опорна точкаНели Добринова: вертикалата на съня*Есенни фестивални дни „Глоси” за четвърти път – началото […]

  •  

    […] Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в DICTUM. Връзки към други публикации (генерирани автоматично):Васил Георгиев: Френска връзкаЦветелина Георгиева: ПоганциМария Питерс: Маймунсурат*Георги Милев: Акустика*Георги Милев: Скат* […]

  •  

    […] една нетактичност се загнезди и снесе яйцата си Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в DICTUM. Връзки към […]

  •  

    […] книжици”, както и директно от издателството. Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в DICTUM. Връзки към […]

  •  

    […] чу нищо от това, което ти казах, нали? Георги Милев в “Кръстопът”. Георги Милев в DICTUM. Връзки към […]

  •  

    […]   Георги Милев в “Кръстопът”.   Георги Милев в DICTUM. Връзки към други публикации (генерирани автоматично):Георги Рупчев: Начало на мемоариХристина Мирчева: ВаденкиПейчо Кънев: Част от градаЛюдмила Миндова: Целувката на АндромедаИван Христов: Стийв […]

  •  

    […] Чухов и Иван Димитров, деликатни прозаици – като Георги Милев, проф. Евгения Панчева (през тази година, „годината […]

  •  

    […]   Георги Милев в „Кръстопът“.   Георги Милев в DICTUM. […]

  •  

    […] Дишев, Васил Прасков, Весела Кучева, Весела Радева, Георги Милев, Левена Филчева, Мария Липискова, Милена Милева, Нели […]