Петър Делчев: Балканска сюита

Публикувано от на февруари 5, 2009 в 9:56 am.

Корицата на Балканска сюита


     „Балканска сюита“ – новата книга на Петър Делчев вече е в книжарниците („Словото“, 2009).
     „Някога в кафенето на Съюза на българските писатели на ул. „Ангел Кънчев” 5 Серафим Северняк, горд от успеха на своята повест „Охридската балада”, попита Емилиян Станев: „Бай Миляне, сега като ме хвалят толкова за тази книга, мога ли да напиша роман?” Отговорът, който чу, бе неприятен: „Не! Не можеш. Нямаш толкова думи.”. Струва ми се, че Петър Делчев може да започне своя първи роман, чийто успех отговорно предсказвам. Иначе вярвам – тази книга доказва твърдението, че идва писател. Подместете се. (Николай Петев – из предговора на книгата)


Петър Делчев


     Петър Делчев е роден през 1971 г. в гр. София. Женен, баща на две деца. В началото на 2006 г. излиза дебютната му стихосбирка “Луд за обичане”. В края на същата година издава първата си белетристична книга “Трънски разкази”, която е номинирана за Националната награда “Елиас Канети” за 2007 г.
     “Балканска сюита” е втората му прозаична книга.


Из “Гяур баир”*


     – Изморих се, дори с кон е дълъг пътят дотук. Откога не съм идвал насам, забравил съм колко е красиво из тия дъбрави.
     Беят седна на стар пън край полянката и извади везана кърпа да попие потта по лицето и якия си врат.
     Старецът не каза нищо. Загърна в бяла шамия тънък вехт свитък и го прибра в торбичката си.
     Демир Бозан се поогледа наоколо, изтръска кърпата и я заразглежда учудено.
     – Това ми е дар от моите селяни, задето съм се прибрал жив и здрав. Не знам дали ме обичат, или се страхуват да ме мразят, но дарът си е дар. Красива е. Какво ли значат тия шарки – умело са вплетени, майсторска работа. И на кръст има поставени, сигурно ме изпитват дали няма на вярата им да рипна.
     – Значат за този, който има очи да ги види и сърце да ги разбере. Ти очите току-що ги намери, сърцето дали го имаш? – Дядото се усмихна благо, както се усмихваше на селските хлапетии, когато ги поучаваше или изпитваше умовете им. – Пък за шарките, на кръст сложени, не бери грижа – шарки. Една вяра от шарки ако се води и по картинки ако се равнява, къде ѝ е началото, хеле пък де ще ѝ иде краят. Но за изпита – изпит си е. Всичко е изпит. И това, дето си дошъл дотук и дето с мен те срещна Този, дето среща – и това е изпит, но за кого?!
     – Изпит ще да е и за теб, и за мен. За шарките си прав – една вяра, ако от шарките плод чака, ялова ще излезе. Но иди го обясни на моите аргати – кръст, та кръст. Или на моите едноверци – полумесец, та полумесец. Но какво да ги правиш – и едните, и другите на един Бог се молят, от един извор вода пият, под едно слънце осъмват и под едни звезди заспиват. Но твоето село, колибарското, не е баш по гяурските ви наредби, встрани е и от вашата вяра.
     – Вярно казваш, ага, Бога уж е един и по вашите книги, и по нашите. Иди ги разбери ония, дето не смениха вярата си и погинаха с Божието име на уста… Но минали работи, да не я отпушваме тая вада, че току-виж напоила, та и удавила нашето крехко приятелство. Нали току-що се сприятелихме – говорим за вярата, Бога нищим. Че и на нишки го разнищихме, по кърпите втъкани.
     Очите на дядото потърсиха бейовите, срещнаха ги и ги пресрещнаха.
     Никой не се опита да надвие другия, двамата мъже не искаха да мерят ненужно сили, нямаше за какво. Единият бе пребродил света и бе помъдрял от рева на съсечените в битка мъже и писъците на поруганите жени, от плача на сираците и развратните стонове на победата.
     Другият бе сблъсквал световете в себе си и тази битка, може би по-страшна от всяка сеч, го бе извела на същата полянка, където и беят в този зноен следобед бе потърсил отмора и прохлада.
     Намираха се на билото, на края на Рабово бърдо, проснато като полегнал великан сред равнината.
     Демир Бозан се надигна и отиде до края на полянката. На хоризонта стената на Балкана ограждаше долината. Между дърветата се виждаха ширналите се в ниското ниви. Мяркаха се хора, прибираха хляба.
     Беят се извърна и огледа открито и властно стареца, седнал на тревата по турски и отпуснал ръце в скута си. Демир кимна към ниското и каза:
     – Тоя имот, дето добър кон за ден може да сгази, все е мой. Богата земя, храни селяните ми, пълни кесията ми. На нея съм роден, радвам ѝ се. Обичам я. Опазих я. – Кимна към двамата си черни пазванти и продължи: – Ей тези мъже са братя. Купих ги за едно парче желязо и един камък, забоден на него. Обичам и тях, като синове са ми, защото познаха Бога чрез мен. Ако река на селяните долу да запалят харманите, нивите, чифлика ми, реколтата, всичко – на буна ще се вдигнат. Чифлика не е техен, земята не е тяхна, не е тяхна стоката, но са им свидни, защото хранят децата им. И ще ме прокълнат, ще вдигнат ръка срещу ми и сметка ще ми подирят. На мен, стопанина. Защото са вързани за земята, корените им са в нея. Кръвта им векове в нея е изтичала, костите на дедите им в нея са станали на прах. Нищо, че днес аз я тъпча отгоре и моите коне я газят. А да река на единия от тия черни мъже да заколи другия – брат си да заколи, начаса ще дръпне ножа и в очите ще ме гледа после, додето бърше ръцете си от кръвта, своята кръв. Защото ги оплевих от нивата им, срязах корените им. Душите им дадох на Бога, но запазих сърцата им за себе си… Какво да обичам повече, земята си цялата, имането си цялото или тия две сърца, дето съм скътал в пазвата си?! Ти си умен човек, научи ме на този ум, дай ми тая пара от кесията на твоята мъдрост и аз ще ти кажа какво съм дошъл от теб да купувам и какво съм дошъл да продавам.
     Старецът доста време не помръдна. Дали обмисляше думите му, или си мислеше за нещо свое, беят не знаеше. Но беше казал, каквото имаше да казва и му стана неловко да стои прав пред този гяур, който с мълчанието си го подчиняваше, натискаше го да седне.
     Демир Бозан се отпусна на тревата, извади броеницата от пояса си и зачатка с нея, все едно не бе питал нищо и цялото време до Страшния съд му принадлежеше. Дядото се извърна полека към турчина и продума:
     – Демир Бозан. Разковниче. Това значи името ти. Такава сигурно е съдбата ти. Да развързваш завързаното, да отключваш заключеното. Но сега ми завърза очите с думите си и ме заключи в тъмницата на страховете си. Слаб човек съм аз, плаша се да вървя в тъмното, тясно ми е на заключено. Нямам кесия по твоя мяра, няма как да ти дам пара да си купиш илач за болката. Но като пътник на пътник, седнали край пътя да си починат, ще ти река, каквото имам да казвам. Знам за какво си дошъл – мъдростта на твоя живот да ми продадеш, но с мъдростта на моя искаш да ти я платя. Мъжката си сила ти се иска да продадеш, ала ти се ще сам да си я купиш и с парите мехлем за мъжкото да си набавиш. Дошъл си за сърцето лек да дириш – мома да пазариш, и не питаш за цената. Затова ми каза за твоите верни кучета, дето нож с гърло ще опрат за теб и от това са ти по-скъпи от цялото ти имане. За да разбера кое си избрал вече за най-ценно на тоя свят и по това да те видя колко струваш. Скъп си, Демир Бозан, безценен си, защото си препълнен, но дали си достатъчно голям? Росица не я искаш само мъж жена както иска! Ще ти се и нейното сърце да скриеш в пазвата си, последните ти дни на тоя свят да топли. Виждам каква битка се бие вътре в теб – да си силен до смърт или слаб пред безсмъртното… На везната от едната страна си сложил бея, а от другата си турил да олеква рабът Божий, слаб и уморен, знаещ и самотен.
     – Ами ти, старче, не се ли страхуваш да си толкова мъдър, не ти ли е самотно в знанието ти, не са ли на свършек силите ти по тоя път, дето няма край, но е видял края на много пътници? – В гласа на бея се разсипа дълго таената му болка, опари думите му, жигоса ги.
     – Страх ме е, ага, как да не ме е страх. Щом съм жив, значи се страхувам. Който е над живота и смъртта, защото ги е сътворил, който е над всичко, защото е всичко – само Той няма страх от нищо. Кой съм аз, че да се меря с Твореца?! Страшно е да нямаш път, непосилно е да се съмняваш в пътя, но кой съм аз, че да не се съмнявам?!
     Демир гледаше втренчено дребния човек, поседнал на поляната, слушаше тихия му глас и внезапно усети как започва да измерва света с неговия аршин, страхува се с неговия страх и става силен с неговата сила.
     Засмя се. Бе пребродил света и не бе намерил с кой да се премери, а този, който можеше да е мярка, си стоял ей тук – на час с коня от собственият му чифлик. Демир Бозан бе силен и затова разпозна слабостта си, без да се почувства унизен.
     – Смея се, защото през целия си живот пътешествах, за да търся поне ручей да утоли жаждата ми. А без да знам съм тръгнал от брега на огромна река. Велик е Аллах в иронията, с която чертае съдбите ни. И е велика милостта Му, когато ни позволява да я проумеем. – Демир скри с длани очите си. – Прав си, старче, страшно ми е, че искам Росица. Страшно ми е, че искам.
     Черните принцове се размърдаха неспокойно. Не разбираха и думичка от казаното, но гласът на господаря им ги обезпокои със звънтящата в него печал. Дядото се изправи, отиде при мъжа и сложи ръка на рамото му.
     – Най-страшното е, сине, че не знаеш къде на везната искаш да туриш Росица. При мъжа, да му държи мъжкото навирено, или при мъдреца, да смуче сили от невинността ѝ. Беят иска да нахрани човека Демир Бозан и е готов да заграби всичкото имане на света и да го размени за къшей хляб. А рабът Божий в теб иска да нахрани човека Демир Бозан и е готов да изпроси коматчето, та ако ще и да се влачи по лице в краката на същия този свят. Кой е по-прав, кой е по-силен, кой е на Божия път ме питаш… Искаш аз да бъда везната. Не мога, сине, не знам кое е право. Няма везна със сърце. Това, което знам, е, че щом си на пътя, всеки въпрос иде от сатаната, а всеки отговор иде от Бога. За теб остава да намериш сили да признаеш какво е попитало сърцето ти, за да разбереш на какво е отговорила душата ти.
     Старецът поизправи снага, загледа се в далечните мравчици по нивите на бея и властно каза:
     – Вяра срещу вяра сте. Дявола с Бога се спогаждат, но раздвоен Бог как се спогажда със себе си?! Време срещу време сте – бяла брада, оплетена с моминска катран черна коса… Такава плитка как се сплита?! А веднъж сплетена, как се разплита?! Род срещу род сте, кръвта по меча на дедите ти срещу изкланите братя и сестрици на Росица… За чий помен твоята невеста питка по сърце ще меси?!… На празника на Врабево на гръб да я метнеш Росица и до тази поляна да я качиш. Отдолу, от ниското, догоре, до висинето. На твоите черни кучета ще кажеш, стъпи ли Росица на земята, да хапят – с куршум да я пронижат и с ятаган да я посекат. По твоя воля, срещу твоето желание. Пуснеш ли я преди върха, губиш я. Паднеш ли, губиш я. Раба божий в тебе да видим – дали има какво от мъдреца да вземе, за да му помага в тая непосилност. Мъдреца в тебе да познаем – дали има сили насрещу земното да застане. Мъжа Демир Бозан да видим – дали изобщо ще тръгне. Росица живот без тебе вече няма, вземи правото и над смъртта ѝ. Това ще ти е везната. Аз я слагам тука, Бог да ти даде сили да се качиш и от която страна искаш, там сложи Росица. На тая хала, дето ви е завихрила двамата и хората не могат да ѝ видят корена, друга хала вдигни насреща – себе си. Така да бъде! А сега стани, вземи си другарите и се прибери у дома, ако имаш дом. Моят дом е там, където Бог ми позволява да надникна в очите му. Това правех преди да дойдеш. Щом си тръгнеш, може би ще разбера дали съм гледал в тях или през тях, или и моята пътечка е като шарките по твоята кърпа – нишка в нищото.
     Старецът се извърна, седна на земята, извади загърнатата в шамията книга и запрелиства с треперещи пръсти вехтите страници. Беят безмълвно яхна коня си и пое бавно надолу, по обходния криволичещ път към чифлика си, следван от черните сенки.

* – фрагмент („Балканска сюита“, „Словото“, 2009 г., ISBN: 9789549337266).

2 коментара за “Петър Делчев: Балканска сюита”