Как да отвори тази врата.
Как да се изкуши да излезе.
Как да се подкупи
да се измъкне от паяжините си.
Да издаде лицето си.
Да издаде тишината си.
Да самоубие паузите.
Да се разшуми.
Да превърне
тялото си в дарение.
Как,
как да се събере –
стъпка по стъпка,
мисъл по мисъл,
дъх по дъх…
Как,
как да се събере,
когато дори и сянката му
ще бъде обявена
за национално издирване.
По-добре
да не си отваря
много-много устата.
Или по-добре
да влезе с взлом в света.
Там,
където
днес думите
и без това не се броят
за веществени доказателства.
Отвъд вратата
светът е местопрестъпление.
Гостоприемен трап
за гласове, образи, тела
и многоточия.
Стихотворението е от книгата на Петър Петров „Без упойка“ („Изток – Запад“, 2013 г.).
