„Човек с бинокъл“ – Наталия Иванова („Арс“, 2020 г., редактор е Марин Бодаков, оформлението и корицата са от Антонина Георгиева). Това са стихотворения спокойни, умни. Текстове, които меко скицират прехода от ранна младост към зрялост: тревожността („Все някога трагедиите,/ от които скришом се боиш, ще дойдат“), „тайните ми срещи и раздели“, опитите да се дефинира мъката и да се назове шокът от порастването:

„Но ние трябва да направим нещо!“,
казваме в тоалетната на офиса,
казваме пред бирата си в парка,
казваме на майките си
и заспиваме преди дванайсет.
Поне последствията посрещаме като герои:
тревогите растат в стомасите ни,
издигат се в гърлата ни и давят
с нещо като мъка, но едва ли –
за мъка трябва нещо повече
от все едно и също.“ (из „Трябва нещо да направим“)

и

„ето те сега, забързан към дома,
където майката
не спира да те носи на ръце,
където хлябът е на масата,
а старият приятел е пред тебе
и неговият смях отново
разлиства въздуха във стаята.
И в този пантеон на знайното
е тайната, която гледаме отсам прозореца:
надеждата познатото да бъде вечно.“ (из „Признание“)

Сдържана поезия, тактична, даже бих казала – възпитана, задето обичта и разминаването са представени деликатно, с нежност, без желание за присвояване или разправа с миналото.

„Става твърде горещо, влизам вътре,
ти стоиш на масата и пишеш,
метнал фланелката си настрани,
минавам, поглеждам те отново –
можеше да те няма
и дори нямаше да предполагам какво е да си тук:
ето това не мога да си представя.“

Резервираността обаче не означава загуба на цвят. Напротив – уязвимостта присъства, но уязвимост, която не е вгледана в самата себе си.

Такова писане харесвам, и от сърце се радвам на удоволствието да го открия в дебютна книга. Струва ми се, че има една тенденция в най-новата поезия и в България, и в чужбина, да се въздиша по самия себе си, без искрено да се чете, измълчава и осмисля всичко онова, което е отвъд личния дневник. „Човек с бинокъл“ е прекрасен пример за обратното.

Лично за мен центърът на книгата (и смислово, но и графично – все пак се пада точно по средата на книжното тяло), е „София, септември“. Стихосбирката е разделена на три части: „Отдалечаване“, „Наблюдение“ и „Приближаване“, и трите действия се събират именно в това стихотворение. Разбира се, пристрастна съм, защото това е и текстът в книгата, който препрочитах най-много – желанието за препрочитане сякаш остава онзи лакмусов тест, който от дете ми дава отговор на въпроса открила ли съм нещо любимо. То е и друго – позволявам си да цитирам Валентин Дишев в стар разговор за писането: „иска да си натрупал в себе си нещо, което е непосилно да бъде премълчано… и опита и самодисциплината да го изкажеш така, че другите да го разчетат като нещо, което не е трябвало да бъде премълчавано… и да са благодарни за изричането“.

София, септември

Как само те обичам вечер,
вървя по уморените ти улици и слушам
самотен телевизор как цъфти
и гласовете му не казват нищо.
А ние тук сме,
тротоарите не свършват никога,
от плочките израстват блокове,
във всеки съм живяла,
в никой.
А спомените като прашен хол
подреждат се в един и същ следобед –
излизам, мамо –
от едно дете,
което оттогава се прибира,
ти знаеш всичко за това
и всичко после –
свидетелят на вечери и сутрини,
на първата любов и на останалата,
на тайните ми срещи и раздели.
Тогава бог ли си, или добър приятел?
Аз няма да признавам нищо.
Сега сме тук:
ти – все по-същият,
и аз – простила, че след мен оставаш.




Книгата е издадена с подкрепата на Национален фонд „Култура“, програма „Дебюти“. Можете да я поръчате и от издателя.