Тогава ги видях.
Спомням си го, сякаш е прясно преживяно. Всичко стана толкова бързо, че дори не успях да осъзная, че търсеха мен. Първо бяха две точки в далечината. После мина автобусът и ги покри с гъст облак от прах. После отново се показаха. Видяха ги всички хора в града.
Всъщност бяха две жени на велосипеди. Когато бяха на около десет метра ги познах. Бяха сестрите на майка ми. Никога не бях и помисляла да се виждам с тях отново. Не се бяхме срещали толкова дълго, че бях забравила за тяхното съществуване. Нямах никаква причина да ги очаквам, но ето че стояха пред мен от плът и кръв.
– Илиана, виж, ето я Илиана! – извика изведнъж Маия, по-голямата сестра.
– Да тя е! – потвърди другата и се надведе към мен, за да ме заговори.
Около нас се събраха няколко пенсионери. Държаха се като деца, хипнотизирани от първата си среща с маскирани герои. Гледаха, мърмореха нещо под носовете си, а после се отдалечиха, като оставиха след себе си всепоглъщаща тишина. Не казах нищо, макар пристигането на лелите ми да ме изпълни с безпокойство. Непозната фина тъга се уви около костите ми. Мария първа слезе от колелото. Косата ѝ беше червена, носеше лилаво червило, дълъг гердан от зелени мъниста, кървавочервена тениска, черна пола и жълт чорапогащник. Мушна ръце в джобовте си, облегнала колелото на средата на пътя. Извади метална табакера и си взе от нея розова цигара, навита вкрая като оформен със щприц бонбон. Запалката ѝ издаде странен звук, сякаш вместо с газ, работеше с барут. Другата ми леля носеше късо пардесю, което почти изцяло покриваше черната ѝ тениска. Нежен шал покриваше небрежно хванатите ѝ на опашка отзад коси. Беше много красива с навитите крачоли на дънките, под които се подаваха идеално излъскани кубинки
Шалът ѝ се приплъзва по застиналото ѝ тяло, но тя не го вдига. Слънцето тича по небето. Покатерих се на един камък, за да ги видждам по-добре.
Няколко граждани от селски произход излязоха от кафенето отсреща, за да зяпат. Под строгите погледи на съпругите си, мъжете се наредиха отзад, а жените, с цветните забрадки и престилки върху полите, застанаха отпред. Дойдоха и четирима младежи. Единият от тях имаше толкова тържествена физиономия, че изглеждаше сякаш досега е рецитирал любовни поеми. На врата му висеше табела с надпис: „Народен поет. Дайте ми каквато и да е тема, а аз ще ви напиша стих”.
– Те какво? Искат да я вземат ли? – промълви една от жените.
– Ще я вземем.
Жените застинаха по местата си, а мъжете си нахлупиха сламените капели и се затвориха в черупките си. В далечината се чуваше проскърцване на дървена люлка.
– Я някой да им каже да я оставят – изкрещя изведнъж една съседка.
Мария изгледа с презрение приличашите на тикви глави на жените и се изплю. После размаза с върха на кубинката си слюнката върху земята. След нея другата ми леля направи няколко крачки, за да каже на жените да си гледат работата. Извади от джоба си молив и смачкан лист, за да си запише нещо. Насъбралите се жени ме изгледаха със съжаление, но не протестираха, да става каквото ще.
Някои поеха към центъра. Момчетиите се запиляха по прашните улици, водещи към паметника на Ленин. „Вони на комунизъм и самота, та се не трае”, каза накрая Мария, а сестра ѝ отвърна само „Аха“. Градът изтъняваше като змия, пропълзяваща по пътя отвъд салкъмовите порти.
Вътре Вещицата спусна жълтите завеси, „за да не прониква слънчевата светлина в стаята”. Остави само един от прозорците непокрит, „за да омекоти атмосферата”. Двете сестри учтиво ме помолиха да си приготвя багажа и да ги изчакам на партера.
– Да не би мама да е умряла? – попитах ги аз.
Превод от румънски: Лора Ненковска
Валентина Шчербан е родена през 1988 година в Кишинев, Република Молдова. Завършила е Френска филология и дълго години работи като журналистка в телевизията и различни печатни издания. Обещаният град е дебютният ѝ роман.
* Представяме ви – по инициатива и в превод на Лора Ненковска – румънски авторки, номинирани за наградата за женска литература „София Надежде“. Книгата на Валентина Шчербан е издадена от издателство Тракус Арте (Букурещ, 2019 г.).
