Остановите, вагоновожатый,
                                        остановите сейчас вагон,
                                        ……………………………………….
                                        Поздно. Уж мы обогнули стену…
                                                                      Н. Гумильов

Неапол

бе последен град,
град,
който се отдалечава.

Преди да го напусна още,
той бе ме сдъвкал
и изплюл
със челюстите си корави.

От прилива отпратен,
знаех:
тук не ще се върна вече,
магически земи зоват,
зоват ме
и не са далече –
отвъд търговските пристанища
с разхвърляни талаш и тенекета,
полуразложени калмари,
петна от корабни масла,
резервоари,
разпилени етикети,
използвани презервативи,
помпи,
складове,
цистерни,
накамарени товари…

Неапол,
щях да те забравя пръв,
но ти ме изпревари.

След полуострова сънлив
Задминах и последния си спомен,
от непонятна необятност
викащ,
викан,
хванат,
молен
през ослепително очакване,
през бдение отпуснато,
но властно,
да вляза в първото море,
макар и крадешком,
ала да вляза.

И влязох.

Тържествени момчета
в синьочерна кожа,
с каски и мотоциклети
летяха над скалите
подобно стражници на боговете.

А долу бликаха тела,
току-що сътворени,
стройни,
гъвкави
и леки,
разсеяно се стралваха,
поемаха в невидими за мен пътеки.

Оголена любов
с екстазната вглъбеност
на хармония ленива,
недостижима, но достъпна,
копнежен бронз прежурящ
водите хипнотични
със мек метал
и плът ехтяща
там присвива…

Дори, изглежда, съм помислил,
този свят съвсем,
съвсем не ми е тесен.
И го приех.
И бях приет.
Приветстващ и приветстван.

Тогава избуя земя,
наглед поне
забравила за всичко –
огънат нисък зид,
развети хълми,
портокалови горички…

Усетих неусетен:
този свят бе друг,
обител на покоя,
главозамайващ свят,
слял слънце и наклон.

Ала не беше моят.

Та тъй не слязох там,
а пропътувах още малко.
Малко.
Нима проклетите пространства
са единствено примамка?

И морската опалена, опална примка
се затегна,
заслепи ме,
невежа още бях,
налучквах пустотата –
само писък е без име.
Издуваха се бавни багрите на времена,
отекли като лимфни възли
възпалени,
отломки на от души,
от скърцащи предградия,
от мен,
се рееха край мене,
копнежният лазур –
разлят, разкашкан и разкъсан,
небето
ме привличаше като реклама
и моят глас,
отдалечен от мен,
отдавна не кънтеше,
отдавна все едно го няма.

Край.

Нямаше в какво да се излъжа вече.
Безпощадна, белотата
ми каза:
„Спри!”
Чух как Тезей се сгромолясва от скалата.

Не виждах нищо.
Първото море
внезапно се разкъса.

Това е хаосът,
разбрах.
Сънувал съм живота, живеел съм съня си.

С последните си
всички сили
се впих
във вятъра тогава:

Неапол

ще е първи град,
град,
който бавно приближава.

  Георги Рупчев (02.09.1957 – 28.11.2001 г.) завършва гимназия в родния си град – София (1975 г.) и „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски” (1982 г.). Автор е на стихосбирките „Уморени от чудото“ (1982 г.), „Смяна на нощната стража“ (1986 г.; 2004 г.), „Смъртта на Тибалт“ (1989 г.), „Силните на нощта“ (1991 г.), „Зоната“ (1996 г.) и “Приковаване на огъня” (2001 г.). През 2002 г. е публикувана “Отдалечаване на въздуха”. Следва „Инстинкт за неприсобомимост”. Превежда от английски, руски и староиврит. Носител е на Националната награда за студентска поезия (1980 г., 1981 и 1982 г.), „Димчо Дебелянов” (1980 г.), „Бронзов Пегас” от „Южна пролет” (1983 г.). През 1992 и 1994 г. получава наградата на Съюза на преводачите, а през 2001 г. – награда „Христо Г. Данов”. Стиховете му са превеждани на английски, френски, испански, унгарски и гръцки…

Георги Рупчев в „Кръстопът“.
Георги Рупчев в DICTUM.