Щерн се събуди рязко и се изправи в леглото. Беше се изплашил от собствения си писък. В коридора се разнесоха бързи стъпки, вратата се отвори и в ослепително светлия ѝ процеп се показа главата на баща му, облечен за работа и гладко избръснат, който държеше да се осведоми какво се е случило с любимия му (и по стечение на обстоятелствата) единствен син. Щерн седеше объркан в леглото и се опитваше да възстанови току-що изпарилия се лош сън. Господин директорът разбра, че няма да се размине с бърз въпрос. Той влезе по чорапи и седна на ръба на леглото. Ето, тук съм, тук съм. Когато понечи да го погали по косата, ръкавите му, още свободни от хватката на ръкавелите, се развяха непокорно. Директора Щерн го погали несръчно, както правят бащите, които нямат време, и добави дежурното: Сега всичко е наред, нали? Щерн кимна. Ще ми кажеш ли какво сънува? Не мога. Защо? Трябва да чакаме до дванайсет. Иначе ще се сбъдне. Баща му направи кисела физиономия: Майка ти пак ти е пълнила главата с нейните суеверия. Момчето не отговори нищо. Знаеше, че е безполезно да обяснява на твърдоглавия директор, че сънищата просто не може да се разказват преди дванайсет, освен ако не са хубави. Баща му го щипна леко по бузата и скочи с думите: Закъснявам ужасно, а после изчезна в антрето, където вероятно в този момент навличаше сакото си и търсеше обувалката. Колата, която трябваше да го откара на летището, отдавна го чакаше долу. Трамваите вече се бяха събудили и грохотът им се чуваше под прозорците. Детето прецапа босо по студения под на коридора. Баща му тъкмо се обуваше, при това така бързо, че за малко щеше да скъса връзките на дясната обувка. Да слушаш леля си Ема и да бъдеш добро момче, чу ли? Ако всичко е наред, ще се върна тъкмо за рождения ти ден. Прочети цялата публикация »