Чавдар Ценов: „Старецът трябва да умре“ (откъс)

  (…) Прекрасни хора се оказаха съучениците му. Т.е. как – се оказаха? Винаги са си били такива, друго се оказа напразно – притеснението на Пантелей Марков как ще се чувства на подобно събиране. Не помнеше някога някой да го е посрещал така сърдечно и без сянка от задни мисли. Него, а и всички останали.
  Щом пристигнеше поредният от тях, всички скачаха, впускаха се в прегръдки и целувки, подвикваха, смееха се на глас, тук-там бликваше сълза. Сядаха и пак се започваше – помниш ли това, помниш ли онова. Масата им беше дълга, отначало се бяха скупчили в средата, но постепенно местата се запълваха, съучениците плъзнаха навсякъде и накрая трябваше да добавят столове. Прочети цялата публикация »

You can edit this ad by going editing the index.php file or opening /images/Cross.jpg

Здравка Евтимова: Която не се забравя

  Да предотвратиш битка означава да я спечелиш. Така ме беше учила Райна Майсторлиева, моя баба по майчина линия с очи, които Господ е нарисувал с най-синия си флумастер. Ако те гледат с добро, десет дни късметът ти работи. Като се появиш на улицата, дъждът спира, светофарът пред краката ти светва зелено, прозорците на къщата греят, като че са току-що измити. Ако в очите ѝ я няма синята боичка, а са станали гнезда на орли, тогава велосипедът ти спуква и двете гуми, загубваш си ключа, портмонето ти го няма и така десет месеца напред.
  – Обаче аз те обичам, момко – казваше Майсторлиева. – Защото си ми първият внук от осем и защото не знам как да ти го обясня – като стоиш в градината ми, вишнята и черешата раждат, ябълката се огъва от плод, славейче идва да весели дървото и дъртото ми сърце.
  – Но аз не съм решителен. Големите момчета ме бият. Прочети цялата публикация »

Юлия Йорданова: Трохи за ангели

Читателю, този разказ е подарък за теб!

  Стринка Лили носеше големи очила с дебели стъкла, които приличаха на лупи с рамки вместо дръжки. Не зная колко виждаше през тях, защото обикновено не гледаше към никого. Следеше тихите си стъпки и дебнеше да не изтърве някоя от трепкащите лъжички в сребърния поднос за кафе. После сядаше на дървения фотьойл и започваше да слуша гостите. Оглеждаше масата и внимаваше да не е забравила нещо – салфетките, каната с вода, захарницата от тънък китайски порцелан. Прочети цялата публикация »

Людмила Балабанова: градината

като роса която никога не е виждала
               бушуването на океана
и не знае за корабите на дъното
всичко е невинно тази сутрин
               сега
преди да се издигне нагоре
слънцето е много по-голямо Прочети цялата публикация »

Елена Ташева: След шейсет години

завръщам се
липите и розите все така цъфтят
дори небето над града
си е същото Прочети цялата публикация »

Александър Димитров: Буца

Наесен оряха.
Не в града, разбира се,
на село. И там
още като деца проумяхме,
че за да ражда,
земята трябва да е раздробена. Прочети цялата публикация »

Яница Радева: Тебешир за небе

Ето го,
лятното слънце върви към зимата,
незабележимо като онова, което пристъпва към мен и теб,
седи на вратата на живота ни и нито влиза, нито си отива.
Прочети цялата публикация »

Северина Плачкова: всяка вечер

момчето
от отсрещния балкон
повтаря безспирно онова
което не казах
после тръгна без да се сбогува
Прочети цялата публикация »

Петя Абрашева за „Не са чудовища“ на Никола Петров или за поезията, която удря „във слънчевия сплит отчаяно красиво“

  Въпреки ясно заявеното отрицание на чудовищността заглавието „Не са чудовища“ (издателство за поезия „ДА“, 2021 г., редактори: Силвия Чолева и Калоян Игнатовски, графично оформление и корица: Росица Ралева) носи в себе си откритата провокация да търсим чудовищата и да мислим за границите на чудовищното в една книга, направена от силни, остри и ръбати думи, които се впиват с грациозно изящество в „спокойствието на дните“. Това е третата стихосбирка на поета Никола Петров (след „Въжеиграч“, (ИК „Жанет 45“, 2012 г.) и „Бяс/бяло“ (Фондация „Литературен вестник“, 2017 г.), която умело и без страх нагазва „в най-дълбокото на най-дълбокото“, която носи залежите на „нещо щастливо и яростно“ и реди с естествена лекота „случки от нощната стража“.
Прочети цялата публикация »

Даница Христова: Занимания по дълголетие

   Една вечер, тъкмо след като Екатерина беше вечеряла, на вратата на Алексей Волков се позвъни.
   Мъжът седеше по домашен халат и пантофи, с очила, кацнали на самия връх на носа му, и гледаше телевизия в дневната. На моменти се унасяше в мисли и по-скоро телевизорът гледаше него. Наскоро беше видял реклама за премиерното излъчване на научно предаване, засягащо Втората световна война, и сега гледаше тъкмо него. Не очакваше да научи нищо ново що се отнасяше до фактите, но тези предавания бяха абсолютни факири в предоставянето на една и съща информация по различни начини. Книгите, разбира се, бяха най-сигурното гориво за речника. Въпреки това тенденцията хората да откажат да гледат нещо на тема, с която вече са запознати, не му се нравеше. Подценяваха що за източник на синоними представляваше телевизията. Но нека се върнем на факта, че някой позвъни на вратата му. Прочети цялата публикация »

Антония Апостолова: „Нас, които ни няма“ (първа глава)

  Винаги съм искал да видя смъртта си по лицето на моите близки. Да видя как техните отсъстващи изражения бавно се изпълват със съзнанието за моята липса и разкриват единицата мярка на наказанието: твърде късно опомнилата се обич към мен.

  Често пъти копнеех по детски за такива моменти на съвършено прицелен замах, за онази особена лъскавина на счупено стъкълце, която придобиват очите след основателен шамар. Не яростта на удара срещу тях желаех, а просто тяхното смайване – глътнало езика, изгубило ума си – щом осъзнаят, че както толкова други неща, са пропуснали и моя край. За предпочитане – по тяхна вина. Приискваше ми се в такива мигове да застана на най-горното стъпало на смъртта, за да гледам как, клети и зашеметени, бащата, маман и дори Дребния драпат нагоре към мен. Пъхтят над оскъдните грижи за моя милост. Над минимума от внимание, поделен между тях и мен. Над снизхождението, предрешено от няколкото гени прилика помежду ни. Копнеех за този миг дестилирана скръб по загиналото им уж дете – проста болка по своето, забравено да съществува покрай тях. Прочети цялата публикация »

Чавдар Ценов: „Старецът трябва да умре“ (откъс)

   (…) Така се стопи март, прецъфтя април, после май почерня и засвятка.
 Денят нарастваше, разтягаше се, тревата (където я имаше) буйстваше, от дворовете надвисваха първо разцъфнали клони, после нежнозелени листа, накрая наедряваха череши и вишни. Един следобед удари градушка и разкървави задълго тротоара.
  Дишахме ту люлякови, ту липови аромати. Привечер след привечер се унасяхме в разговори, въртяхме „обратни“ кръгчета из преките, изморяхме ли се, или ако преди това небето протечеше – решавахме да влезем някъде за по едно малко (друг път – за две-три големи). Прочети цялата публикация »

Здравка Евтимова: Имам

   Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, усещаше, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, заразоносители, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в агония. Колко хубаво, че съпругът ѝ беше достоен човек и се грижеше за нея. Все пак тя би предпочела да спи сама в стаята си, където всичко бе нейно и бяло – подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, цветята. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът ѝ беше старомоден, държеше на семейството. Все пак Мана бе дочула слух за някаква дама около него, но фактът, че панталонът ѝ имаше двоен ръб, макар и едва забележим, извика у Мана единствено сиво презрение. Сега и до края на живота ѝ Витан щеше да бъде източник единствено на вируси и стрес.
Прочети цялата публикация »

Полина-Десислава Батешкова: Слон в антикварен магазин

   Зловонната пара, издигаща се от уличните шахти, нахлуваше в антикварния магазин. Собственикът преживяваше поредицата от недоразумения с обичайното безразличие, с което посрещаше клиентите си. Посещаваха магазина му толкова рядко, че той често забравяше да ги поздрави и само кимаше с глава, щом прекрачваха калното килимче пред входната врата. И днес оборотът щеше да бъде под нулата за разлика от градусите, които само се покачваха. И днес хората щяха да подминат невзрачните витрини, които не успяваха да афишират забравените красоти на старинните сапфири и чупливата красота на порцелановите вази. Може би трябваше да налепи голям плакат с удебелени червени букви (както бяха започнали да правят вестниците с обяви и реклами за новооткрити магазини, заведения, хотели или летни вили). И днес цирковата площадка щеше да погълне тълпата в такива забавления, че дори на връщане нямаше да поспрат, за да отпочинат на верандата му, украсена с копринен балдахин, люлеещи се столове и дървени играчки за децата, струпани в ъгъла до махагоновата масичка за кафе. Кафе. Искаше му се да изпие едно. Но не сам. Никога сам. Прочети цялата публикация »

Росен Кукушев: *** (входът…)

входът към дома ти е
сърце и миниатюра.
забравих от кога
не съм се спирал пред
издрасканите думи: Прочети цялата публикация »