***
Подредих онези вечери обратно в себе си
(както тогава нощта се подреждаше пласт по пласт върху нас),
вечерите, когато заспивах в каютата на тялото ти
и сънувах рибите зад стените ѝ;
когато това, което ставаше отвън, не беше,
че дъждът вали, а че просто ние се движим
срещу отдавна неподвижни капки. И събирах минутите,
разпилени из джобовете ни, защото знаех, че е близо времето,
когато ще се опитвам да превърна въздуха в каквото беше.
Ще минат много зими,
преди да си припомня как да крещя
истинското си име,
преди да започна да живея,
примирен с жестокото безсмислие на ръцете си.
Сигурно е немислимо да се опитваме да се научим
отново да мълчим – а искам отново да мълча,
да не мисля, да не вярвам в нищо, да
не знам нищо за света и себе си,
да не съм способен на нищо, освен може би да
правя онова, което малко хора могат:
да сънувам рибите зад стените на каютата и да
превръщам въздуха в каквото беше.
Димитър Ганев в „Кръстопът” и в DICTUM.
Стихотворението е включено в първата книга с поезия (след два сборника с разкази) на Димитър Ганев – „Никол слиза по стълбите” („Жанет 45“, декември 2013).
юли 11th, 2015 at 11:07
[…] поезия) – „Частите на тялото” на Яна Пункина, „Никол слиза по стълбите” на Димитър Ганев и „Американски поеми” на Иван […]
юли 12th, 2015 at 15:33
[…] на Стефан Иванов, за „Тамбос” на Людмила Миндова, „Никол слиза по стълбите” на Димитър Ганев, за „Как наказва Бог” на Катерина […]