Името ѝ няма значение. Нито пък описанието ѝ ще ви помогне с нещо. Най-точно би било да се каже, че колкото по-малко знаете за нея, толкова по-добре, и сега ще се постарая да ви обясня защо.
   Запознахме се в гимназията, защото по някакво щастливо течение на обстоятелствата бяхме в един клас. Ако човек се опита да я опише, словосъчетанието „природна забележителност” веднага ще му се натрапи в гласните струни. Без да навлизам в подробности, ще спомена само, че тя е от онези момичета, за които се казва, че когато пресичат улицата предизвикват по няколко катастрофи и поне един развод. Имаше нещо крайно обаятелно в нея, нещо, което бързо те поробва, а след това те подлага на непоносими мъчения, но не те убива, а те оставя да се гърчиш, стенещ в агония.
   Поддържахме някакво бледо подобие на приятелски отношения, но най-точното определение в нашия случай би било „бегли познати”. Аз, разбира се, я обичах страстно и безразсъдно, така, както никой друг не я е обичал, така, както никое момче не е обичало никое момиче изобщо.
   И, разбира се, ни деляха поне няколко светлинни години, а аз не бях способен да измина цялото това разстояние. Що се отнася до нея, цялото ѝ отношение към мен се ограничаваше в бърз поглед и няколко думи относно домашното по философия. А единственото ни докосване стана, когато аз побързах да ѝ подам химикал, защото мастилото в нейния бе свършило; но аз с часове седях и разсъждавах върху това докосване, спомнях си топлината на ръката ѝ и благодарността в очите ѝ, когато ѝ дадох благословения химикал. А химикала издигнах в култ. Всяка вечер, преди да си легна, му се кланях, благославях го и го целувах там, където малките ѝ пръсти го бяха държали, а след цялата тази церемония на почит и богоговение го поставях под възглавницата си и заспивах под нежните звуци на ангелски шепот. Всичко това продължи, докато една сутрин не се събудих, целият облян в мастило.
   Аз не я забравих, о, повярвайте, мои бедни братя, нито за миг нейният прекрасен образ не успя да излезе от блуждаещия ми ум. Споменът за нейния лик бе като лика на икона в храма на моята пристрастеност. Не я забравих и когато изминаха пет години от последното ни виждане, не я забравих и когато тези години изведнъж се превърнаха в петнадесет, а аз се превърнах в улегнал мъж, с жена и две деца, солидна професия и солидно шкембе.
   Но ето, че един ден се случи чудото – случи се онова, за което едновременно тайно жадувах и за което се страхувах да мечтая. Вървях по някаква улица с поглед, зареян из небесата, и мисъл, следваща неотлъчно моята прекрасна гимназиялна мечта. Както вече сте се досетили, бедни мои братя, когато отново погледнах пред себе си, аз я видях – вървеше срещу мен, а останалият свят бе притихнал, докато съзерцаваше грациозната й походка.
   С основание си помислих, че навярно съм любимец на съдбата, че този неповторим миг е дар от прещедрия Господ. Идеше ми да закрещя от щастие, но го отложих, защото първо трябваше да я подмина – а когато това станеше, когато я подминех и вдъхнех от аромата ѝ, аз вече щях да бъда напълно щастлив, щях да мога спокойно да приключа със земните си дела и да умра като един блажен смъртен, който не може да иска нищо повече от живота.
   Бавно и величествено се заех да я подминавам.
      – Хей, не ме ли помниш? – Гласът ѝ, който преди бе ангелски, а сега кошмарно ми напомни за ехтенето на тръбите за Страшния съд, ме изтръгна от моя свят унес.
   Обърнах се и очите ни се засякоха. Понечих да се усмихна, да кажа нещо остроумно, но единственото, което успях да направя успешно, бе да се обърна и да побягна с всички сили, сякаш някой стреляше по мен.
   След това пропаднах. Всъщност падах доста дълго. Повече не можех да спя и прекарвах вечерите си, надвесен над чашката в някой самотен бар. Започнаха скандалите с жена ми, защото се бях превърнал в безнадежден пияница, от работата ми бързо ме уволниха, защото вече бях неработоспособен, децата ми не искаха и да ме поглеждат, защото бях срам за тях.
   Един ден обаче случайно попаднах на сутрешния вестник и реших да проверя дали не съм забравил как се чете. Не бях и разбрах това още на първа страница, където големи букви гласяха: „Смъртта на 40-годишна жена – загадка за полицията.” Прочетох и името на жената.
   Беше тя.
   Миг на абсолютно щастие! Господи, колко лек и безгрижен се почувствах! Ах, блаженство! О, мои бедни братя, разбрах, че наистина съм бил нещастен роб, а сега най-сетне съм се освободил от отровното влияние на тази невъзможна мечта в живота ми. О, небесно блаженство! Най-накрая свободен.
   В живота на всекиго неизменно присъства поне по един човек, когото тайно обичаш, макар и не винаги с такава маниакалност. Без значение дали го познаваш от някое учебно заведение, срещнал си го на улицата или пък си се запознал с него случайно – животът е пълен с неосъществена любов. Тази любов не е нещо значимо, не е и любовта на живота ти и най-често бива забравяна, заменена от друга, искрена и най-малкото – осъществима. Не знам защо изведнъж ми се прииска да пиша за нея. Може би защото досега изглежда почти никой не го е правил. А може би защото след като прочетох онова съобщение във вестника, забелязах кръвта по ръцете си.

Димитър Ганев чете разказа си „Тя, моят живот“, който е включен в книгата на Димитър Ганев „Безлични истории” (2008 г., „Архимед“), за която в последната вечер на XXXVII-те Литературни дни “Южна пролет” – извън официалната програма и селекцията на журито – Ганев беше отличен с наградата на ArsMedia за прозаичен дебют, включваща покана за издаване на втора книга от Издателство “АРС”:


(запис – ArsMedia, 24.04.2009 г.)

   Този разказ, от първата му издадена книга, Димитър Ганев пише на 16 години. Той е роден на 21.08.1992 г. в София. Учи в НЕГ „Константин Гълъбов“, сега следва „Философия“ във Виенския университет. Лауреат е на множество литературни конкурси, сред които „Искри“, „Различният до теб“, конкурс за разказ на книжарници „Хеликон“, на „Списание едно“, на фондация „Братя Мормареви“ (2008) и други. На 23.04.2009 г. Димитър Ганев спечели първа награда в конкурса за кратък разказ „Рашко Сугарев“. Освен с разказите си, е печелил и конкурси за драматургия, за поезия и за сценарий. Автор е на сборниците с разкази „Безлични истории“ (2008) и „Следобедът на мързеливия любовник“ („Сиела“, 2011), както и на книгата с поезия „Никол слиза по стълбите“ („Жанет 45“, 2014).

Димитър Ганев в DICTUM и в „Кръстопът”.