Никола Маджиров: Дом

Публикувано от на март 13, 2015 в 8:26 pm.


  Предлагаме ви архивен видеозапис (март 2010 г., серия срещи и четения, организирани в AUBG от Владимир Левчев) в който Никола Маджиров чете своето стихотворение „Дом” (Home)на македонски и английски:



Дом

Живях на края на града
като улична лампа на която
никой не сменя крушката.
Паяжината държеше стените заедно
а потта – нашите споени длани.
В преображенията на несръчно зиданите камъни
криех плюшеното мече
спасявайки го от съня.

Денонощно съживявах прага
връщайки се като пчела която
винаги се връща към предишния цвят.
Беше мир когато напуснах дома:

отхапаната ябълка не беше потъмняла,
на писмото имаше марка със стара напусната къща.

Към тихите простори от раждането си се движа
и под мен полепват празнини
като сняг който не знае дали на земята
или на въздуха принадлежи.

  Преводът на стихотворението е на Роман Кисьов и през 2012 г. бе публикуван в издадената от „Стигмати“ книга на Никола Маджиров „Преместен камък”.


За да допълним картината, загатната в думите на Маджиров във видеозаписа, публикуваме и негово есе за дома

Дом – мястото, което напускаш

                                                                             Когато се завръщаш у дома, ти се връщаш към себе си.1
                                                                                                                                    Джеляледдин Руми Мевляна

  Истинските номади създават дом, за да го напуснат. Същото правят и птиците, и любовниците, и строителите, които спят по строителните площадки, докато не построят дома, който не им принадлежи. Само онзи, който строи и напуска, знае тайната на историческата непринадлежност за разлика от онези, които градят и после рушат или пристигат и си тръгват. Бих искал да говоря за напускането (leaving) вместо за живеенето (living), защото ние често възприемаме дома от гледна точка на нашето собствено пространствено непостоянство, а също и в зависимост от това доколко самият той напуска нас, преди да сме го напуснали ние. Когато птицата напуска гнездото си, тя лети; когато човекът напуска дома си – той си спомня.

  Домът има свои основи, свои стени и свой покрив, който да го пази от дъждовете, от шрапнели и лъжепророци. В него са консервирани всички наследени страхове и мечтания, по пода му са записани всички общи истории и следи от миналото. Домът е архитектурна конструкция на личната памет и място, което напускаш в мига, в който чувството за изоставеност завладее мисловното ти пространство. А изоставеността е само липса на спомени и пребиваване в огромно пространство, удължаващо едновременно и сянката, и ехото на собствения ти глас.

  При липсата на спомени от собственото ни раждане, ние със страст се връщаме към спомена за родната къща, заличавайки родилния дом от картата на общите екзистенциални пространства. Родната къща не се строи, тя се наследява и затова нейното напускане представлява акт повече на инициация, отколкото на номадство. Гастон Башлар твърди, че дори без спомени родната къща (като контрапункт на мечтаната) е врязана физически в нас, че тя е група от органични навици.2 А тъкмо навиците са най-големият враг на напускането, на любовта, на идеологическото непослушание. Тук на Балканите възрастните жени почти всяка нощ се прекръстват преди да заспят, обяснявайки, че правят това за по-безболезнено преминаване в онзи другия, вечния дом. Не го разбирах този навик, но безболезненото преминаване си остана в спомените ми като тежест на везна – от другата страна на болезненото раждане.

  Напускайки социалистическата си родина, Чеслав Милош пише, че се чувства като човек, който може да се придвижва свободно, но все пак така и не е престанал да влачи след себе си дългите вериги, които го държат привързан все към едно и също място – и тези вериги са най-често външни, но и съществуващи вътре в самия него.3 Без оглед на всички натрапени геополитически прегради, от идеологията все пак може да се избяга, тъй като тя най-често е антоним на спомените и настоящето, тъй като тя винаги предлага единствено бъдеще. А от бъдещето не могат да избягат само лъжепророците и продавачите на абсолютни истини. Бездомността се превръща в убежище, когато са напуснати пространствата, чиито стени са били достатъчно дебели за всички гласове на общото щастие и личното отчуждение. Когато напускаме дома си без да се обръщаме назад, тогава напускането става наш дом, а халките на дългите вериги остават здраво закрепени за нас чрез майчиния език и езика на детството, чрез светлината от прозореца, падаща върху възглавницата в детската стая. В спомените ни стените на напускането са по-реални от стените на самото живеене.

  Често си представям дома, който никога не напускаш: двор, ограден от линията на хоризонта; високи тераси с изоставени гнезда и неизчистени пепелници; прозорци, които показват прахоляка на града и мъждукащата светлина от забравения телевизор. Представям си дома, в който пристигаш, а не заминаваш. Домът, който не наследяваш. Мисля си за динамичната връзка между телесността на обитателя и геометрията на пространството, за дължината на прага и квадратурата на желанията. Мисля си за „бежанците” и техните нови временни домове, които неусетно изпълват с нова несигурност и с мебели, подредени като в току-що напуснатия дом. Мисля си за всички онези, които копнеят да напуснат живота в своя дом, в този ограден олтар на личната принадлежност.

   Не по своя воля аз съм потомък на бежанци и наследник на временни домове. Дом не създадох и затова нямам какво да напускам, дори когато придвижвам моето тяло-дом от едно пространство в друго, от една геометрична истина в друга.

Бележки:
[1] Rumi. Omar and The Harper
[2] Bachelard, Gaston. La Poétique de l’Espace (1958)
[3] Milosz, Czeslaw. The captive mind (1953)

  Преводът на есето е на Людмила Миндова и е публикуван в „Открита литература” и „Литературен вестник”.

Никола Маджиров в „Кръстопът”.

Коментарите са заключени.