Познавам тази жена. За малко да го изрече. Както се е отпуснал във фотьойла и мързеливо наблюдава екрана. Да, обаче каза, вместо това. Просто едно „да“, което стигна до нея и тя въпросително го погледна с дясното си око.
     Беше съвсем малък. Чакаше асансьора в онази тъмна сграда, която миришеше на риба и урина, с изпочупените пощенски кутии и железни врати. От етажите се носеха гласове, музика, чегъртане… чуваше походките на хората, обути в меки, залепващи по пода чехли. После звуковете се смесваха, в ушите му нахлуваше какафония, а в черепа трепкаше страх. Асансьорът се появи, той видя една мъжка ръка, подпряна на вратата отвътре, а после и нея. Първо силуетът ѝ, палтото, което закопчаваше и погледът, който се вдигна и падна върху рамото му. Не беше усещал тази миризма… Това бе първият път и не разбираше на какво му мирише. Беше нещо средно между топлия полъх на завивката през зимата и меката кожа на крушата, която се пръска под зъбите му и сладостта кара гърбът му да настръхне. Нещо средно между соления вкус на морската вода, която гали бедрата, плъзга се по стегнатия му корем и нахлува в устата и ушите с успокояваща студена ласка. Стори му се, че очите ѝ леко се усмихнаха, миглите сякаш трепнаха и зениците се проясниха, когато го фокусира. По бузите му изби червенина, разпръсна се чак до ушите… Него го бе срам. На това миришеше – на срам. Страстта мирише на срам, разбра доста години по-късно, когато тялото му притискаше други тела и гласът му се увиваше около чужди устни с език, със сребърния отблясък на небцето, със зъби… И днес топлината, която тогава разтвори пръсти върху лицето му, се появи отново. Когато видя същата жена по телевизията. Ходеше бавно, със ситни крачки, и от погледа ѝ, дори през екрана извираше онази страст. Неговата! И срамът отново го завладя. Срам, който караше сърцето му да думка силно, устата да пресъхва и пръстите да треперят. Срам, който който го караше да бъде смел, който го правеше дори чаровен и доста често агресивен.
     Обичаш ли ме, тогава попита… Точно така каза, чу репликата си отстрани и за малко да подскочи изненадан, че въобще е възможно да го изговори. Този въпрос – да го напълни с въздух, с интонация и той да излезе от устата му и увисне между тях. Него и дясното око на жената, все още взряно в него.
     Какво?, изрече тя тогава…
     И тогава пак трябваше да го преодолее, този страх, като височина без кислород.
     Попитах, каза този път по-бавно, и със схванати ръце и крака, дали ме обичаш…
     Разбира се, че да… чу отговора и видя в зеницата ѝ въпрос…
     „Да“ означава, че ме обичаш, каза пак…
     Да, означава „Да“ и никога не…, не довърши…
     Той отново погледна екрана, в който се бе изгубила онази жена. Тогава, когато тя мина покрай него, той несъзнателно обърна лице, стиснал клепачи след фигурата ѝ. Не искаше тя да го вижда, но не можеше и да измисли друг начин да изчезне. Искаше да хукне след нея, да я хване за ръка, да крачи до тялото ѝ, да усеща как то пори въздуха и гръбнакът му се удължава, сърцето му прелита като светкавица над покривите, над най-високите сгради. Ударите на пулса му барабаняха по кожата му, а той продължаваше да стиска устни и клепачи, за да ги потисне.
     После така кънтяха в него думите на десетки жени. Жени, които виждаше на киноекрана и които превръщаха езика му във въглен, а краката му в лиани. Жените, които посягаха нощем към тялото му и правеха с него неща, които също прогонваше като стискаше зъби и колене… Жени, които по-късно целуваха лицето му, прегръщаха тялото му, но жени, които той не желаеше. Не харесваше тази страст, която се разхожда покрай него като тигър, а после зъбите на тигъра захапваха шията му и пиеха с животинска наслада сладникавата му с лек метален дъх кръв. Не харесваше нито жените тигри, нито жените гълъбици с покровителствена осанка и глас, нито жените бухали, които виждаха гласа му, въртяха главата си на 360 градуса и следяха всяка негова стъпка и дъх. Харесваше само една жена. Онази, която първо постави погледа си върху крехкото му рамо, а после, отваряйки нежно клепачи над склерите, му се усмихна. Лицето ѝ говореше, кожата ѝ излъчваше усмивка, едно едва забележимо кимане. Нещо като поздрав, с който той мигновено порасна и се превърна за секунда в мъж. Без да може вече да се върне, дори и да иска… Бе станал мъж, защото дамата с дълбоките очи, в които потъна, го бе забелязала.
     Странно, но никога не бе разказвал тази история. На нито една жена. Нито на тази, която току-що попита дали го обича… Нито на приятелите си, на никого. Сякаш тази история бе съкровена тайна, нещо, до което можеха да се докоснат само посветените, онези, които могат да се доберат до най-високите върхове на планетата без да използват кислород и без да губят разсъдък. Ушите му свистяха от полъха, който тя остави след себе си, кожата му сякаш покриваше дълбока пещера с високи галерии, в които всеки звук потъва без да създаде ехо, както потъват душите на грешниците в Ада. Изчака двойката да мине покрай него, поседя сам в тишината със схваната челюст и натежали крака и влезе в асансьора. Миризмата на страст го обля отново, но той вече бе станал мъж… Подпря се да не падне под мижавото осветление в кабината и се остави желязното въже да издърпа мускулите и костите му нагоре…
     После, по-късно, когато застана под душа в банята, видя космите по гърдите си, тези по пубиса, по ръцете, опипа с пръсти раменете си, бедрата и вече нямаше никакво съмнение. Онзи поглед го бе превърнал в мъж и това тяло без съмнение му принадлежеше. Сега мъжът и костите, кожата върху тях, космите, миризмата му, силата му, слабостта му, негата, която извира от кръвта, трябваше да живеят заедно. И изпита разочарование… Внезапно, както внезапно се разкъсват облаците насред лято и върху земята се посипва шеметен кратък дъжд. Както внезапно разбираш, че никога няма да видиш някой, ако преди това хвърлиш върху ковчега му буца пръст. Както, когато разбираш, че едно „Да“, изречено от тази жена преди малко не значи нищо… Нищо…
     Знаеш ли, се чу да изрича…
     Дясното око отново го погледна…
     Знаеш ли, повтори… трябва да ти разкажа една история…
     Чудесно, каза тя и показа цялото си лице…
     Знаеш ли как се става мъж?
     Как?, каза тя и видя как устните ѝ нежно се докосват…
     Внезапно, отговори той и протегна ръка, за да я докосне…
     Внезапно.

Разказът е публикуван през май 2008 г. във „Форум за литература и хора „Глоси“ и през ноември 2008 г. във вестник „Монитор“.

  Силвия Томова е родена на 09.06.1973 г. в София. Завършила е специалностите „Дефектология“ и „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. През 2001 г. излиза първата ѝ книга – романът „Кожа“ (изд. „Захарий Стоянов“), а през 2006 г. – сборникът с разкази „Добър ден, Р.“ (изд. „Жанет 45“). Нейни разкази са преведени на хърватски, полски и беларуски. През 2007 г. получава Първа награда от Националния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“, а през юни 2010 г. „Сиела“ издаде книгата с разкази на Силвия Томова „Черни маслини и двама мъже“, която бе отличена с наградата на Академия „Liber“ „Книга на годината“ в категория „Проза“. В самия край на 2012 г., от „Жанет 45“, бе издаден романът на Силвия Томова „Тит от Никомедия“, чийто превод на сръбски бе представен в края на 2013 година.
  Последният издаден, засега, роман на Силвия Томова – „Печатарят” – тръгна към книжарниците в последната седмица на септември 2015 г.

„Може би съм станала по-уязвима като човек“ – така завърши разговорът (в който самоиронията не бе неочакван гост) на Силвия Томова с Валентин Дишев в предаването „Заедно след полунощ“ на програма „Христо Ботев“ на БНР в първите часове на 20.09.2009 г.:

Можете да чуете разказа „Асансьор“, прочетен от Валентин Дишев:

Силвия Томова в „Кръстопът“.
Силвия Томова в DICTUM.