Много се шушука за Деспина този сезон. Какво ли не разправят за нея и местни, и гости.
  Местните я укоряват, че още недочакала да изстине баща ѝ, се кани да отдаде имота му на най-голямата фирма за управление на хотели в Гърция. Възмущават се и от семейните ѝ работи.
   Гостите се чудят защо излиза често-често на терасата на ресторанта и гледа с бинокъла към хоризонта, където двата острова аха да се допрат. Оттам, през неосъществената им прегръдка, минават всички лодки и яхти, които искат да акостират в едно от двете пристанища на Алонисос или на малкия кей на Каламакя. Кого чака Деспина? И защо толкова често вечер в ресторанта влиза полицай? Все един и същ. Какво пази, какво проверява? Или има по друго вземане-даване с тяхната домакиня? Защо не? Хубав мъж. Млад, макар и с вече прошарена коса. По някое време повечето гости разбират, че полицаят ѝ е съпруг, но тогава възниква друг въпрос. Знае ли той, че жена му чака някого с такава жар и нетърпение, че чак следи лодките с бинокъл? Може и да не знае, като го няма по цял ден.
   И местни, и гости, без да подозират, са съгласни за едно – Деспина не е обикновена жена. Висока, бяла – сякаш не е виждала слънце; с меки, заоблени форми; малки сини очи – като че винаги леко присвити – и кестеняво-русолява, къдрава коса, прихваната с шнола на тила. Не жена, а нимфа! Като тези, дето са ги рисували по древногръцките вази. Говори спокойно, плавно, бавно – сякаш гали котка с кадифена ръкавица. Хем ти е хубаво да я слушаш, хем от време на време ти се струва, че ти се надсмива, но не можеш да разбереш със сигурност и се смущаваш. Даже се дразниш малко. Вдигаш глава да я погледнеш и да ѝ отговориш както заслужава, подхлъзваш се на усмивката ѝ и разговорът завива в друга посока.
Прочети цялата публикация »